Латвия: Рига - забележителности и суеверия

През май 2014г. Рига финализираше подготовката за своето домакинство като европейска столица на културата. Строяха се открити сцени, очакваха се концерти, улиците се чистеха до късно вечер. Не можеше да не се набие на очи колко много латвийски знамена имаше навсякъде. Посещението ни също съвпадаше по време с техния Ден на независимостта. Не само в централната част, но и в периферните квартали всеки вход на жилищна сграда беше окичен с голямо знаме. И въпреки, че е столица, градът ни се видя доста спокоен.

Когато самолетът започна да снижава за приземяване дълго летяхме над празни поляни и ненаселени площи. Летището на Рига е сравнително малко, слязохме директно на ръкав, но пък вътре беше изключително приятно, чисто, модернo. На изхода се отбихме през гишето с информация, от където си купихме карти за автобуса за 2.50 евро, които да се ползват в рамките на 24 часа. Снабдихме се още с безплатна карта/брошура със забележителностите на града. Може да се купи еднократен билет и от шофьора на рейса, но ние решихме да си вземем карта, за да можем да си я презареждаме когато се наложи. Въпреки че е картонена тя има чип и при всяко качване трябва да се валидира в превозното средство. Не си помисляйте да пътувате гратис, защото на влизане в града автобусът отбива на специална за целта стоянка, където се качват 5-6 контрольора, вратите се затварят и рейсът не потегля докато тече проверката.

Пътувахме с автобуса около 15 минути и имах време да се поогледам и ослушам около мен. Макар официалният език да е латвийски хората наоколо говорят на руски. Общо взето латвийски чухме по-късно само по телевизията. Въпреки това латвийците отхвърлят с референдум руският да бъде втори официален език. Сградите, покрай които минаваме не са някакви архитектурни шедьоври, може да се каже, че сме като у дома си. Но колкото повече наближаваме централната част, толкова повече се засилва усещането, че все пак сме в чужда европейска столица.

Слязохме в района на централната автогара. Първото, което ни направи впечатление (дали защото в момента сме на такава вълнà?) е, че почти всеки втори автомобил караше поне по два велосипеда на багажника си. Масово младите хора бяха на колела, затова си има и улични светофари само за велосипедисти. Приятна изненада бяха и колелата, които можеха да бъдат наемани между различни точки в града срещу дребно заплащане със смс. За дължината пък на велоалеите можем да направим извод от факта, че такива имаше дори на излизане от града. Виждаш някакви буренаци и дървета, а до тях велосипеден път, който (само предположение) води примерно към Юрмала (плажен курорт близо до Рига). 

Друго, което ни се видя странно бяха рикшите. Доста нетипично средство за придвижване в тези географски ширини, но изглежда и доста популярно сред (отново) подпийналите англичани. Рикшите си имаха радио, което биваше надувано до дупка щом е в движение, а возещите крещяха и пееха с пълно гърло като подобава за такива забавляващи се туристи.

Велосипеди, които могат да се наемат.

Запътихме се към хотела, чиято история прочетохме на място. Дядото на днешния собственик бил принуден да избяга в Швеция по време на Втората световна война. Като всяка частна собственост къщата е била конфискувана по време на руската окупация и ползвана за резиденция на високопоставни генерали от КГБ. Връщат си собствеността над него през 1991г. при извоюване на независимостта на Латвия. Най-вероятно за западноевропейските и американски туристи това е един интересен факт, който латвийците умело използват за привличане на посетители.

Почти нямаше приятел, който знаейки накъде сме се запътили да не ни попита "Ъъъ, какво ще правите там?!" Донякъде неголямата популярност на Рига ни привличаше в тази пролетна обиколка. Затова с уговорката, че не сме изчерпателни, подробности за града следват.

По каналите на река Даугава

От предходните публикации става ясно, че има ли някъде лодка за разходка, то ние почти сигурно ще се качим на нея. Така се случи и този път. Малки покрити лодки предлагат разходка по каналите, вливащи се в река Даугава, която преполовява Рига. Разходката бе с продължителност 1 час, в пълно мълчание от страна на лодкаря - една от причините изобщо да не заслужава 18-те евро на човек.

Малко мостче отрупано с катинари.

Стартирахме от малко кейче в парк Кронвалд сред зеленина, фонтанчета и каменни арки на мостове, под които се оказа, че спят бездомници.

Сравнително бързо изпъплихме към водите на Даугава и станахме свидетели на панорами, които при залез биха били още по-впечатляващи.

Кулата на църквата Св. Петър, от която може да се види града от птичи поглед.

Модерната сграда на библиотеката.

 След разходкaта си стана време за следобедно разпускане. Затова се отправихме към Black Magic Bar да сътворим малко магии в черно или иначе казано да опитаме

Riga Black Balsam (Rīgas Melnais balzams)

Това е традиционен латвийски ликьор, създаден от фармацевт, живеещ в Рига, който на вкус определихме, че наподобява пелин. В състава на "отварата" има 24 различни растения, цветя, корени, масла и плодове, отлежаващи в дъбови бъчви, така че да речем, че консумацията му е полезна за здравето :) В този бар, в подходяща тъмна, старовремска атмосфера, го предлагаха както за пиене в различни коктейли с кафе или водка, така и като есенция в различни сладки и шоколадови бонбони. Опитахме няколко вариации като всеобщ фаворит беше черният боровинков балсам. Взехме и за вкъщи. Сгряхме се вътрешно, от което ни дойдоха сили да излезем отново из града и да се полутаме из уличките на стария град, откривайки маркираните по картата забележителности. 

Много приятно беше да установим, че тукашните сувенири не бяха китайски или поне не лъхаха натрапчиво на такива. Имаше голяма доза артистичност и местен дух по сергиите на няколкото обособени пазарчета. Най-разпространени бяха плетивата и кехлибар под каква ли не форма. Странно е на колко висока цена се продава нещо, което морето изхвърля съвсем естествено по бреговете на Балтийско море. Но признавам, нищо не разбирам от бижута, камъни и тяхната обработка.


Старият град на Рига

Сградите в стария град на Рига са класически представители на стила Ар Нуво (Art nouveau - Ново изкуство), характеризиращи се обобщено накратко с използването на вълнообразни форми, украси и скулптурни детайли по фасадите.

На това площадче е скулптурата с Бременските музиканти. Муцунките на животните са се поизлъскали, защото почти през цялото време някой снимащ се турист ги държи или подпира.

 Има няколко емблематични постройки/сгради с интересна история:

Часовникът Лайма

"Хайде да се срещнем на часовника Лайма" е най-честата фраза, когато се уговаря среща с приятел. Часовниковата кула в самото начало на Стария град е била място за срещи още откакто е издигната в началото на миналия век и така хората не би трябвало да закъсняват за работа. От десетки години служи като реклама на латвийските шоколади "Лайма" (между другото не лоши и много красиво опаковани). Говори се също, че покрай тази точка за срещи са тръгнали много любовни запознанства :).

Трите братя

Най-старият оцелял жилищен комплекс, състоящ се от три сгради, строени през три различни периода- 15,17,18 век в три различни стила. Построени са на много малка площ и си признавам, че ги подминахме няколко пъти. Макар почти нищо да не се знае за тях са се превърнали също в един от символите на Рига, има ги в различни стилизирани сувенири.

Къщата с котките (Kaky nams)

Кръстена е така заради двете скулптури на черни котки, поставени на покрива на сградата. Историята е, че котките в ядосана поза- с извит гръбнак и вирната опашка- са поставени по поръчка на собственика на къщата, на който било отказано членство в  Гилдията на търговците в началото на миналия век. Той изразил обидата си като наредил скулптурите да бъдат обърнати с опашките към къщата, в която се помещавала въпросната Гилдия (днес сградата на Кметството), за да им донесат нещастие и проклятие. Говори се, че всъщност проклятието е споходило скулптора, който паднал от покрива, докато монтирал произведенията си там. След дълга съдебна битка котките са обърнати в сегашната си посока и в крайна сметка търговецът постигнал своето и бил приет в Гилдията.

Тъй като уличките са тесни, а сградите солидни, поради липса на подходящ обектив в употреба влезе телефона, който прави безупречно свързани в панорами снимки :)

Къщата на Черноглавите (Melngalvju nams)

Тази сграда е една от онези архитектурни символи, с които обикновено се свързва визуално Рига. Тя е построена през 14 век за Братството на Черноглавите- гилдия на несемейните германски търговци в Рига и се е използвала за срещи и празненства. Фасадата е много богато украсена, различни елементи са били добавяни през вековете и е като украшение в сърцето на Стария град. През Втората световна война е превърната в развалини, но през 1992г. латвийците започват изграждането й наново и е напълно възстановена. Не е отворена за посещения.

Църквата Свети Петър

Кулата на "Свети Петър" попадна не в една и две снимки, докато обхождахме Рига откъм суша и вода. Вместо с кръст тя е декорирана с петел и е най-високата в Стария град сграда. Полутахме се докато намерим "кулата с петела" докато установим, че има още две катедрали с петли на върха. В едната, Doma, се намира един от големите органи в Европа и дори имаше опашка за концерт същата вечер. Петелът се смята за защитник от злото и сутрешната му песен може да изплаши дявола. В случая също са били ползвани за индикатор на вятъра, тъй като Рига като пристанищен град е посрещала и изпращала множество кораби.
Но защо беше цялото търсене? На туристическата карта беше отбелязано, че е възможно качване на кулата й и знакът за фотоапарат подсказваше, че има какво да се види. Имах пъклена идея да се качим за залез над града, но за съжаление работното й време беше до 17.30, а последното качване до 17.00ч. В кулата има асансьор с човек, който контролира броя на пътниците или килограмите им на око. Чака се на опашка и макар да върви бързо все има някой който небрежно и разсеяно се опитва да те пререди. Входът е 8 евро на човек, а площадката на върха е толкова тясна, че двама човека трудно се разминават. Всичко е в решетки, което прави снимането изпитание, съпътствано с брулещи ветрове на 70 метра височина. Ние постояхме около 15-20 минути (но може и повече, времето в снимки обикновено лети). През това време  се смениха всички годишни времена, за радост поне снега пропусна. Драматични облаци, слънце, дъжд, вятър, имаше си от всичко. И гледките, към Даугава, които бяха прекрасни. Е, покривите към града не бяха чааак толкова красиви, но за мен си заслужава времето там горе.

Тази четворна композиция от сгради е Централния пазар

Един от трите моста над Даугава и сградата на библиотеката

Красивият Стар град

Покриви

Специална история има тази църква. Построена през 13 век 6 пъти е удряна от светкавици, опожарявана е. Според традицията при граденето на камбанарията ръководителя на строежа е трябвало да седне на гърба на петела, да изпие чаша вино и да хвърли чашата надолу. На колкото парчета се счупи чашата, толкова години ще просъществува кулата. За зла участ през 18 век при поредната реставрация строителя изпуснал изпразнената си чаша в купа сено на преминаваща каруца и чашата не се счупила. Всички били уплашени, че кулата скоро ще се срути. Тя удържала 200 години до Втората световна война, когато изгоряла заедно с църквата точно на Петровден. Запазени са останките от тогавашния петел. 

Когато новата кула била завършена точно на Петровден през 1973г. архитектът възседнал петела, изпил чаша шампанско и я хвърлил надолу. Тя се строшила на хиляди парченца с големината на прашинки. Цялата история около съдбата на църквата, както и снимки преди/по време на строежа/и сега са изложени във фоайето точно преди  асансьора, така че запълнихме времето в чакане на опашка с четене и разглеждане.

Днешната кула е изградена от метал, има часовник, който има стрелка само за час и 5 пъти на ден на кръгъл час (но кой ли?) свири някаква латвийска народна песен. Между другото я чухме докато се разхождахме следобед и си мислехме, че идва откъм кметството по случай националния празник на Латвия. И това ни усмихна, защото се вписваше идеално с атмосферата на стария град. 


Полезна информация:

Часовата зона е същата като в България.
Контактите са стандартни.
Латвия е в Еврозоната, може да се плаща почти навсякъде с карта.
Билети за автобус могат да се купят от улични автомати, като въпреки че имаше възможност за плащане с карта се оказа, че можем да ги купим само с пари в брой.
Трансопортът е чудесен, спирките са прекрасно обозначени с табла, разписанието се спазва, има бус-лента, така че не сме имали проблеми със задръствания.
Младите хора говорят английски, но с възрастните е по-вероятна комуникация на руски.

Дъждовни импресии - до Швейцария и обратно

След поредната нощна доза дъжд, сутринта в Стреза вещаеше хубав и слънчев ден, дори слънцето и островите отсреща се показаха. Но вече имахме резервирано пътуване с лодка по езеро Маджоре. Затова тръгнахме към гарата с надеждата времето да се задържи що-годе хубаво и за пътуването, и за следващия ден. Качихме се в двуетажния влак към Domodossola, където трябваше да се прехвърлим. Минахме малки провинциални гарички, доста западнали и мръсни. Заизкачвахме се в планините, където пейзажът все още беше зелен въпреки силно усещащата се есен. 

Пристигнахме след по-малко от час път на гарата в Домодосола, където прехвърлихме в много приятен влак за Локарно- Швейцария. Влакът беше с големи, панорамни стъкла, заради които аз го нарекох "папамобил" и предлагаше прекрасни алпийски гледки... ако не беше започнало да вали отново. Валеше толкова силно, че се притеснихме дали единствения чадър, с който разполагахме ще ни помогне изобщо. Щяхме да мислим за това като слезем. Междувременно мина контрола и приятната изненада беше в това, че кондукторът освен че беше спретнат, симпатичен чичко, говореше и няколко езика (отново).

След час и половина бяхме в Локарно на Швейцарска територия. Градът се простираше по хълмовете на планината и поради ръменето и надвисналите облаци ни се стори сив и неприветлив. Докато стигнем центъра на градчето дъждът отново се засили и се шмугнахме да похапнем в Макдоналдс. Цените там бяха напълно в духа на Швейцария. Ако в други европейски държави цените бяха двойно на българските, то тук бяха четворни. Похапнахме и се впуснахме между дъждовните капки. Направи ни впечатление, че и тук различните улични кафенета привличаха клиентела с огромни табели за безплатен интернет. Но май неуспешно, тъй като установихме, че точно в центъра на цветния градски площад има безплатен, предоставен от общината. Под всички цветни сгради имаше покрити магазинчета, в които се редуваха часовници и шоколоади. За часовници не ни спечелиха, но с шоколади- да! 

Преизпълнени с енергия пообиколихме около 2 часа и дойде време да се отправяме към морската гара, където след много вяла паспортна проверка отплавахме обратно към Италия.

Минавахме различни китни речни гарички, а пейзажът с високи планини наоколо се редуваше от красив по-красив. Най-сетне дъждът спря и това ми позволи близо 4 часовия път да прекарам отпред на носа на корабчето. Ще оставя много от водните пейзажи, които заснех през това време за себе си и ще споделя няколко за атмосфера. Усмивката ми не слезе от лицето този следобед.

Villa Pallavicino

Etna изригна!

Една красива пощенска картичка.

Днес вулканът Етна изригна. 

Точно 2 седмици след личната ми среща с него. Оказа се, че това е 13-тото му изригване тази година (докато пишех публикацията той изригна още 3 пъти за 2 седмици). 

И преди спомените да започнат да избледняват още повече, публикацията ще изпревари всички останали писания, които подготвях и няма да следва своята поредност.

Това е историята за едно убийствено дълго пътуване. Като се замисля не знам дали бих го препоръчала на някого. Или поне не в този вид, в който го осъществихме през октомври, 2013-та.

Имахме много амбициозна програма. Ситуирахме се в Малта, пристигнахме в петък рано сутринта и си тръгвахме в понеделник в късния следобед. Големи ентусиасти бяхме, че времето ще стигне за всичко набелязано (както всеки друг път), но за това в някой от следващите разкази. И тъй като Сицилия е едва на 90 километра от малтийския остров, как да пропусне човек тази възможност? Седмица по-рано нашите желани дати бяха активни (месец по-рано все още ги нямаше) в графика на Virtu Ferries , които осъществяват логистиката между двата острова и резервирахме и платихме онлайн пътуването в неделя. Бяха ни препоръчали и друга фирма, притежаванa от българи, с които проведохме лека комуникация по скайп, цената не се различаваше от оригинала (всички посреднически фирми така или иначе минават пак през Virtu Ferries), но оставиха впечатление на дребни тарикати, които искат да се занимават с всичко само и само да тече някакъв алъш вериш. Така че не ги избрахме, съжалявам,  драги сънародници!

Пътуването започна рано сутринта около 5.30 ч., когато трябваше да ни вземат от хотела. Имахме опит с подобно пътуване и затова дори излязохме малко по-рано, за да сме коректни и да не се налага някой да ни чака или да изпуска ферибот. Веднага някакви местни копърки (таксита- ментета) ни налазиха и взеха да спират с оферти "cheap price, cheap price", а слънцето още не беше изгряло. Ако не сте свикнали с ляво движение като нас, то ще разбрете и притесненията ни след вече 15-минутно чакане, дали пък не сме застанали от грешната страна на тротоара и не са ни подминали. За радост хората от фирмата бяха вече на работа и след кратък телефонен разговор ни успокоиха, че са на път и ще ни вземат. И наистина бялото бусче дойде след малко и качи нас последни, но съвсем навреме стигнахме до пристанището.

Може да се каже, че организацията беше добра, смесихме се сред тълпата от различни нации и националности и се качихме на внушителния по размери ферибот. И макар да не ни е за първи път, винаги го има онова гъделичкане в корема дали пък този път няма да е онзи ден, в който морската болест няма да ни каже "Здравей!" Но и този път ни се размина, леко поклащане имаше, но не беше фатално, така че аз реших да проспя пътя, докато спътника ми гледаше филм на един от многото телевизори в залата. И малко след изгрева на слънцето, след час и половина плаване и скромните 90 км достигнахме сицилиянския бряг в пристанището на Поцало.

Отвън ни чакаха номерирани автобуси, като различните нации бяха разпределени в групи спрямо езиците, които екскурзоводите говорят. Ние естествено бяхме с руснаците...и няколко индийци. Обслужваха ни много приказлива рускиня, която не знаеше и дума английски и пестелива на думи италиaнка, която не си даваше много зор пък да обяснява на английски. 2 часа и половина на не особено добри седалки не ми остана друго освен да оглеждам претъпкания рейс и да се опитвам да разбера от руски що е това "мандарла", която толкова много се отглеждала в Сицилия. Бадеми било, но го разбрахме чак като се върнахме в хотела и проверихме в интернет :) А спътниците ни бяха много характерни образи, цели фамилии с деца и баби до девето коляно, златни зъби и подобни символи на богатство, говорещи единствено руски и с интереси предимно в това колко повече да дегостират разни алкохолни шотчета и да напълнят найлоновите торби с всичко, което им се изпречи пред очите. Между размислите за това толкова ли пък им е евтино на руснаците в Европа, екскурзоводите опитваха да обясняват как вече нямало Сицилианска мафия (да, "само" всичко се управлява от една и съща фирма - от фериботите, та чак до лифта към кратерите на Етна). Руските пътници бяха ориентирани още коя храна и вино по колко евро се продава, къде ще има безплатно хапване и къде не, и разни такива "културни" неща. А пейзажа навън беше един такъв селски, но в хубавия смисъл на думата, равен, с маслинови и бадемови дръвчета, лозя. И времето едно приятно и слънчево (а в раницата носех зимна шапка и шал, връх ще изкачваме все пак!). 

В сладки приказки бяхме минали едно серизоно разстояние, преминавайки покрай Сиракуза и Катания, стигайки градчето Николози, последното населено място в подножието на вулкана. В този ден се провеждаше изложение на Fiat 500 и беше много оживено. Екскурзоводите трябваше да изпълнят задълженията си към разни търговци и ни водеха на конкретни места с много надути цени за сувенири (нещата от Мароко се повтаряха). Горе, на 2500 м височина, противно на очакванията ни, беше в пъти по-евтино, даже и спрямо цените в България. А  изборът на картички и магнитчета за приятели- задължителни неща при всяко наше пътуване- беше огромен. Градчето общо взето разчита само на това, оживява се с постоянно спиращите туристически автобуси и в същото време всичко пак изглежда лежерно и без стрес. 

Условно пътят до кратерите се разделя на 3 зони, като преди десетки години дори да е имало поражения за Николози при изригванията, в днешно време разни инженерни решения са го направили безопасно за живеене място. Най-ниската, трета зона е място, на което строежи с цел живеене са разрешени. С изкачването по завоите нагоре се преминава втората зона, на която могат да се строят само временни постройки. Такива, в които не е разешено да се живее, каквито са всички сувенирни магазинчета и дървени постройки, оформени като ресторантчета, както и лифтът, който изкачва до 2500 м височина. Ако лавата тръгне в посока към тях, те биват затрупвани или изгорени и щом вулканът се успокои се строят отново и животът продължава. Така за спомен и за туристическа атракция бяха оставени затрупани в миналото колибки и параклисчета, от които се виждаха само покриви. В днешно време Етна постоянно се наблюдава, създадени са допълнителни отвори, от които енергията излиза в противоположна на хората посока, оформени са улеи, по които лавата да се стича, така че да бъде доколкото е възможно едно безопасно доходоносно място. Бяхме го чували, но друго е да се види наживо- пейзажът наистина е странен, направо лунен. Застиналата лава е хрупкава като пресен сняг под краката. В същото време са черни гранули, в които затъваш ако стъпиш в страни от утъпканата пътека. С нетърпение се наредихме на опашката на кабинковия лифт (29.50 евро в двете посоки). Изкачването/слизането е около 15 минути в едната посока, като ставаш свидетел на това как животът въпреки огнената стихия се опитва да се прояви и избуява в странни мъховидни форми.  

Изкачването стартира

В кабинковия лифт

Дървена колибка

Дървени постройки в зоната, забранена за строеж и живот

Форми на живот

Alien on Mars

Изстиналата лава отблизо. Беше пълно с калинки навсякъде.

Все така слънчево, но смразяващо ветровите ни посрещна третата, последна зона, на която всякакво строителство е забранено, но пък е мястото, от което все още най-активния кратер е далеч на хоризонта. И се открива гледка чак до Йонийско море при перфектно време, на което ние пък случихме. При някогашни изригвания лавата е успявала да достигне до брега му, а той никак не е близо. Нашата Етна сега скромно попушваше. Според местните била в добро настроение. Разполагахме с около час, катерехме, борехме се с вятъра и толкова бързо времето отлетя. За по-големи ентусиасти (не че ние не бяхме, но нямахме достатъчно време) имаше оформени пътеки, по които сновяха бели бусове, които откарваха още по-високо до 3000 м височина, но все така на безопасно разстояние от същинския кратер, срещу допълнителна цена от 50 евро. Предполагам може и пеша, ако разполагаш с цялото необходимо за това време.

Първо посрещане.

Бус с туристи се отправя към следващата разрешена за хора точка.

Такъв е пейзажът.

Тук нямаше нужда да следя за линията на хоризонта. Нищо не е в права линия.

По оформените пътеки при наличие на време разходката пеш е интересно преживяване.

Бус в действие.

Госпожа Етна пуши. Кратерът е "само" 800м в диаметър.

Поглед от един хълм. Казват, че пейзажът бил като на друга планета. Който е бил, да каже така ли е :) ?

Поглед към Йонийско море.

За този един прекрасен и необичаен час изтърпяхме целодневното мъчение. Мъчение, защото ни помъкнаха отново няколко часа по друг маршрут, този път да посетим бароковото градче Модика. Свлякохме се от рейса гладни и жадни при почти залязващо слънце и никаква архитектура не можеше да ни очарова. Набързо купихме марципанови сладки (с въпросната мандарла :) ) и Choccolata Modicana от мястото, през които за екскурзоводите и тръгналите на пазар руснаци беше толкова важно да минем и в даденото ни свободно време тръгнахме да търсим жизнеспасяващо местенце да похапнем и да си подредим мислите в сицилианска атмосфера. В неделя по това време местните не са от най-работливите и логично почти нищо не беше отворено. Успяхме да хапнем някаква изостанала от събота паста в единствената закусвалня, която видяхме, набързо надписахме картичките и с нежелание се отправихме към рейса.

Модика

 

По пътя ни се изпречи една малка пекарна, в която симпатичен човечец ни продаде най-прекрасните (не че имаме база за сравнение) каноли. Cannoli е типичен сицилиански десерт, представлява хрупкава като вафла тестена тръбичка, напълнена с различен на вкус крем от сирене рикота. Различни са по размер, или ние поне видяхме два такива- с дължина колкото пръст и едни наполовина. Доколкото ми е известно направата на тестената коричка е много специфична, използват се някакви метални тръбички и ако не ме лъже паметта цялото приготовление отнема около 24 часа. Тук останахме много доволни :) 

Вече се смрачи и горяхме от нетърпение да се приберем. Но не беше толкова лесно, колкото ни се искаше. След още половин час в "любимия" ни рейс стигнахме до спасителния кораб (или по-точно ферибот). Отново преплувахме в мрак Средиземно море, но това вече нямаше значение. Прибирахме се към Малта!

Маршрутът

Малта- на малък остров за малко дни (Част 1), Из пристанищата на Малта (Част 2)