02 септември, 2014

Малта - на малък остров за малко дни (Част 1)

Октомври, 2013 г.

"Това е най-странното място, на което сме попадали до сега" си мислех аз, возейки се в автобуса от летището. Вече леко се обвинявах за избора на дестинация, но спътника до мен каза: 
"Спокойно, ще бъде забавно!" и това леко ме успокои, но явно и на него му минаваха подобни мисли. Проблемът може би дойде от съвсем спонтанната покупка на самолетни билети и липсата на време за по-сериозна подготовка (което уви ми е най-досадната част от едно пътуване). Спонтанността премина в разочарование, което се породи от високите очаквания за една екзотична и не много лесна към тогавашна дата за достигане страна и реалността, на която отдадохме малко време за справяне.

Много неща ни бяха за първи път.
Полетът с Еър Малта, който мина през Атина, за да качи още пътници, а ние чакахме в самолета без да слизаме. За първи път слязохме по самолетната стълбичка точно пред входа на летището, чувствахме се ВИП :). За първи път стъпвахме на островна държава и за първи път усещахме толкова голяма влага във въздуха, която чак затрудняваше дишането. 33 градуса температурен рекорд за октомври, какъв рожден ден ще бъде само, много горещ, както никога!

Но същинската история за това пътуване или може би е редно да го наричам преживяване следва. Първо малко красоти, на които станахме свидетели във въздуха благодарение на чудесното време:

Посрещнахме изгрева над Атина
Атина след изгрев
Атина от високо
Гръцки островчета

Толкова приятно беше да отдъхнем в прохладното малко летище, откъдето купихме и билети за автобуса към Слима. Arriva имат гише, но ако случайно бъде пропуснато, на самата спирка пред изходите, облечени в светлоотразителни жилетки, стоят други служители на фирмата с касови апарати в ръка, от които също могат да се купят билети. И евентуално да ориентират туристите дали са застанали от правилната посока например. За хора, които не са свикнали с обратното движение това може да е доста объркващо. Бяхме решили, че ще пообикаляме с градския транспорт из острова в идните дни, затова вместо еднодневни билети купихме директно седмични карти (12 евро за 7 дни). Беше петък, а в понеделник си тръгвахме, но бяхме преценили, че ще ни е по-спокойно да решим казуса с придвижването по този начин. До момента, в който се сблъскахме реално с градския транспорт в Малта.

По разписание трябваше да очакваме автобуса след 20-тина минути. Това беше начална спирка и нямаше да се налага да го стопираме. На острова автобусите се стопират като маршрутки, но не изглеждаше всички спирки да са обозначени като такива. За да слезеш, трябва да знаеш къде да го направиш, натискаш бутон, за да знае шофьора къде да спре.

Имаше време да поогледаме. На отсрещния тротоар две полицайки с космически каски на припек проверяваха дали спрелите коли са нагласили правилно часовника си за паркиране и ако не- да напишат фиш. Часовникът е картонен, със стрелки, шофьорите го поставят на стъклото си, не съм сигурна какво точно показва, но се използва при паркиране. Забавлявахме се като деца, когато лявата врата на автомобилите се отваряше почти в движение, от нея изскачаше човек и колата после продължаваше да се движи, сякаш шофьорът вече го няма. За несвикналите с ляво движение като нас си е преживяване :).

Старите автобуси сега изпълняват единствено декоративна функция като каравани, от които могат да се купят сувенири или туристически боклуци. Когато са били в действие до съвсем скоро са били собственост на шофьора. Спазвал се е принципа, че колкото по-накичен и отрупан е вътре, толкова по-добре. Всеки автобус е бил уникат.

Макар автобусният автопарк да е обновен от 2-3 години, старите класики, за които малтийците все още тъгуват са заменени с не много по-нови, но климатизиарни техни събратя. Един такъв ни се изплъзна буквално за секунди. Както беше с табела Т3 примерно, се оказа изведнъж, че всъщност е Т1, но подменена точно преди да тръгне. Виковете на подвижните касиери: "Т1, Т1", сочейки отпрашилия рейс, бяха позакъснели. Доста се ядосахме, че още половин час ще трябва да чакаме следващия. Него вече зорко следихме да не промени табелата си и съответно маршрута. Един час след кацането най-накрая потеглихме към хотела.

Палмите от летището изчезнаха. Минавахме покрай каменни огради с кактуси по тях, прегорели буренясали дворове, а отпред се откри гледка към хълм, отрупан със сгради в пясъчни тонове. И никаква зеленина. Много пустинно усещане. Споделих това в последствие с моя позната, живееща в Малта. Тя каза, че когато пристигнала през юни не можела да повярва колко зелено и свежо било всичко. Между другото и през зимата е така, когато Малта е обливана от поройни дъждове, бури и подобни островни стихии. Следя редовно Malta Weather и до днес, затова съм толкова информирана :)

Рейсът сякаш започна да се движи в кръг, минаваше през едни и същи спирки, караше бясно в тесните улички, на места едва се разминаваше с насрещните. Тогава движението спираше и оглеждахме отблизо старите, олющени сгради, тесните тротоарчета и типичните цветни тераси. После пак бясно се заспусквахме по улиците надолу, нагоре, качваха се хора, други протестираха от резките спирачки, спирките се редуваха на таблото. На някои шофьорът спираше, на други- не, следваха списъчно това, което имахме разпечатано, но само в началото. В някакъв момент се появиха други, които бяха явно по друг маршрут. Ами сега!? Кога ще натиснем звънчето, за да слезем? Шофьорът малтиец говореше само на малтийски. А нали уж всички трябваше да говорят и на английски!? Но не бяхме единствените изпаднали в недоумение. Диалозите сред пътниците започнаха да се водят на висок глас, всеки питаше някого за къде е, уговаряха се за помощ, но все пак усетихме, че приближаваме, когато архитектурата се промени, стана по-съвременна и се задвижихме край морето. Накрая шофьорът, подобно на хората от спирката пред летището се развика "Слима, Слима" и слязохме успешно. Пообъркани от преживяното и след близо час клатене в автобуса стигнахме (за сравнение на връщане пътят до летището отне само 15-тина минути). Транспортът беше едно от най-разочароващите неща за страна, която разчита в огромен процент на туристи. Това доста повлия на последвалите дни, в които решихме, че нямаме достатъчно време да се надяваме на късмет, за да стигнем до други точки от островите и категорично отрекохме автобусите като начин на придвижване.

За да съставим някакъв нов план и докато чакахме да се настаним, потърсихме сянката на близко заведение, където ни обслужиха... на български. Това породи още размисли и коментари на тема българите в Малта (които бяхме чели, че са доста там) и заключението, че май тук не бихме живяли. Дори с бира Cisk не можахме да преборим много жегата, влагата беше попила вече в дрехите и косите ни и не ни пусна в следващите няколко дни. Реанимирахме цял следобед пред климатика. Едва по-късно решихме, че може да рискуваме да се покажем отново навън.
Столицата Валета гледана от брега в Слима.

На отсрещния тротоар цялата крайбрежна алея беше препълнена с викачи за разходки с лодки, толкова объркващо много бяха те, но точно желаното от мен вече беше приключило работа. Качихме се на фериботче, което за 2.60 евро двупосочно ни откара  до столицата Валета, която реално ни се падаше на отсрещния съвсем близък бряг. За няма и 5 минути вече бяхме там. Това беше единствения транспорт, който ползвахме през следващите дни. За съжаление бяхме леко ограничени заради зимното работно време, последният ферибот обратно към Слима беше към 19.00 ч.

Когато гледахме от България картата на Малта, мащабите изглеждаха по-малки, отколкото се оказаха в действителност. Да, градчетата се сливат като квартали, само табелите маркират, че следва друг, но идеята да вървим пеш до някои от тях отхвърлихме на място. Реално имаше доста път да се измине и пак щяхме да пропуснем много от малкото неща, които все пак направихме. Една вечер пробвахме да стигнем до Сейнт Джилиян, разхождайки се небрежно по крайбрежната алея и на места леко трудно заради уличния трафик все пак успяхме. Но бързо решихме да се върнем, тъй като вече се беше стъмнило, а отмарящите там англичани вече бяха напреднали в алкохолния запой и даваха признаци на начална агресия.
 Валета

Малта се състои от 3 острова- Малта, Гозо и Комино, като логистиката между тях става с лодки. На всеки остров има различни привлекателни дейности за туристи. Една от целите ни беше поредната разходка сред тюркоазено сини води край Комино и Azure Window на Гозо, но тях видяхме само на прекрасните (и изненадващо евтини) малтийски картички за съжаление. Вариантите за стигане до тях бяха градски автобус (мисля, че трябваше да сменим 2 от Слима или от Валета) в комбинация с лодка, уредена на място или с туристическите лодки, организирани на кея, но включващи също целодневни обиколки на целия остров Малта, което доста разводняваше целите ни. Затова се порадвахме на това, което столицата Валета успя да ни предложи за ден-два и както вече споменах се движехме изцяло пеша и с ферибот, благодарение на който се разхлаждахме в жегата с морски бриз.
За да се стигне до сърцето на Валета от пристанището има два варианта- стръмна улица и обходна, но полегата улица. Първо тръгнахме по полегатата, но докато се стигне до пресечка, в която да се влезе към града се обикаля доста покрай високите крепостни стени и няма много за гледане, освен средиземноморската шир и отсрещните курорти. По стръмната улица пътят е доста по-пряк, като предвид многото баби, които се изсипват от круизните кораби малтийците предлагат и такси за 1-2 евро (разстоянието наистина е много кратко). Има и карети с коне в стил атракция на Слънчев бряг :) Самите улички са много тесни, на места стръмни, повечето еднопосочни и трудно се разминават 2 коли. Навсякъде където вдигнеш глава виждаш типичните цветни балкони на къщите, толкова близо един срещу друг, че съседите могат спокойно да си говорят през прозорците. Съседските взаимоотношения не приключват с това. Не е нетипична гледка да видиш как покупки от магазина се подават с въженце през прозореца.

Малкото фериботно пристанище


Типичните цветни балкони, които се виждат щом вдигнеш глава нагоре.

В същинския център на столицата влизането с автомобили е забранено, така че има оформена пешеходна улица с капанчета и магазини. Като бивша английска колония не е учудващо присъствието на типичните червени телефонни кабини и червени пощенски кутии, които силно контрастират на цялата типична архитектура (изключвам новостроящите се курорти като Сейнт Джилиян и строежите в Слима).


Уличен оперен певец на централната търговска улуца на Валета.
Шляенето ни в жегата съвсем логично беше съсредоточено и в търсене на сенчесто място, на което да поседнем. Имайки предвид, че вървяхме без цел и посока (много типично за нас) успяхме случайно в един от следобедите ни да стигнем до Горните градини Барака / Upper Barrakka Gardens (чиято реклама се вижда на двигеателя на самолета по-горе). Там, освен че имаше безплатен интернет, имаше прохлада от приятните зеленини, място за освежаване и страхотна гледка към Трите града (Виториоза, Сенглеа и Коспикуа).

Upper Barrakka Gardens
Upper Barrakka Gardens
Изглед от Upper Barrakka Gardens към Трите града


Бяхме чували, че там се провеждат т.нар. топовни гърмежи, но ги бяхме изпуснали. Те са само по  обед, затова в деня, в който пътувахме обратно към България си поставихме за цел да бъдем отново там в 12.00 ч., за да ги видим. Така и направихме. Единият от нас застана да ги гледа от горната площадка, а другият плати 2 евро вход за кратка лекция и по-близко наблюдение на процеса около ритуала.
Около 15 минути преди 12.00 часа се появи облечен в униформа мъж, който зареди топовете. Към 10 минути по-късно той застана мирно до тях и започна церемониално да гледа часовника си. Минута (и дори по-малко) до точния час той отброи с викове няколко пъти и изстреля заряда към водата. В този момент всички фотоапарати защракаха бясно, но гърмеж така и не се произведе. Всички наоколо се спогледаха и в този момент, както бяхме свалили фотоапаратите, топовният гърмеж прокънтя. Изпуснахме огъня хаха! Трябвало си време, но кой да знае такива неща :) Казахме си ОК, сега ще хванем следващите топове как гърмят. Да, ама не! Всички топове гърмят само, когато е празник. А денят не беше такъв и само един беше зареден.

През това време обаче другият агент горе на площадката бил заговорен от един германец, който редовно идвал на почивка тук. Онзи човечец се впуснал в разговори за живота, за това, че или се влюбваш в Малта от първия път или я намразваш (е, хайде, чак пък намразваш...) и за ритуала по топовните гърмежи. При едно от идванията си тук бил ходил на посещение в една от кулите отсреща, където всъщност се намирал най-големия топ на острова и втори по големина след този в Гибралтар. Та там им разяснили тайната съставка на нещото, което гърми всеки ден- брашно. За по-голям ефект, чисто театрално и за голяма пушилка зрителите виждат ефект като от холивудски филм.

Достъпът до тази част на площадката е само срещу платен вход. Но напълно безплатно е наблюдението на топовните гърмежи от горната площадка.

Ритуално отброяване на минутите до 12.00 ч.
Пушилка от брашно за по-голям ефект
А най-големите "гадове" бяха всички онези с яхтите долу, които към 12.00 започнаха да се навъртат из водите на залива и да чакат шоуто откъм водата :) И тъй като има разни разходки с лодки из пристанищата може да се вземе обедна лодка, която да предложи същото представление, стига да се напасне времето. Ние също направихме едно плаване в района, но в предходен ден и тези идеи нямаше как да планираме още тогава, защото при нас беше малко спонтанно. Но разказът за това следва в Част 2.
 
Багети с домати и моцарела, в компания на бира Cisk
Където и да ходим за мен храната винаги е лек проблем. Затова ще спомена и за малтийската. Специалитетът в Малта е печен заек. Не сме го пробвали, но се появи шега между нас, че колко му е да е печена котка, печени и двете животни изглеждат подобно. А котки в Малта има в изобилие по улиците, но това е само наше извратено предположение. Иначе като всяка страна, имаща досег с море тук преобладава морска храна. От съседката Италия пък влиянието в пастата е голямо, но е ясно, че италианците си остават ненадминати. Приятно ме впечатли една марципанова торта, която също се води специалитетът в сладкото на острова. На външен вид не е привлекателна и изкушаваща, но на вкус си заслужава да бъде опитана. Тук мога да предположа, че силицилианците са се намесили, тъй като в Сицилия правят много марципан (марципанът е бадемова паста и я обожавам). Оставих я на последно място, но логично е , че почти навсякъде може да бъде поръчана английска закуска (за тези, които биха си причинили нещо толкова тежко за старт на деня).
Водата. Водата не е питейна. Тя е преработена с обратна осмоза морска. Така че за по-сигурно и бирата е добре да бъде бутилирана, а не наливна. Малтийците имат също и своя безалкохолна напитка Kinnie , за която пак разбрах твърде късно и така и не опитах. Местните си я възхваляват по форумите, но нямам база, на която да потвърдя заслужава ли си съжалението от пропуска ми.

Полезна информация- контактите  са с английски стандарт.


Краткият престой в Малта комбинирахме с еднодневна екскурзия до Сицилия, която е само на 90 км разстояние. Разказът за този ден е ТУК . Доста разпокъсахме трите си дни, но изкушението беше голямо. Затова и се разминахме с екзотично сините води на Комино , за които си трябва поне ден отделено време и обикаляхме само из околните на Валета води.

Из пристанищата на Малта (Част 2), Етна изригна!


Няма коментари:

Публикуване на коментар