Спомените от най- южната част на Европа от предходната година още не бяха избледнели, когато вече пътувахме към най-западния континентален край.
Момчето от рецепцията на хотела подробно ни обясни как да стигнем Cabo da Rocha. И така спретнахме комбинация с метро до спирка Cais do Sodré, където по познатата формула с презареждащи карти и лека борба с автомата, ние и още група холандски и руски туристи вече имахме билети за пътнически тип влак. Минахме по крайбрежието на река Тежу, видяхме някакви много бледи опити за плажна ивица и след около 40 минути стигнахме до последната спирка- Кашкайш (Cascais). На острещния ъгъл, в сенчест подлез, се намираше автогарата, където транспорт No.3- автобус 403- трябваше да ни качи до заветните скали. Срещу скромните 2.30 евро/човек, закупени директно от шофьора, за 25 минути буквално се изстреляхме до върха по чудесен нов, гладък планински път.
Спретната спирка, магазинче за сувенири и нещо като представителство на община Синтра, едно - единствено кафене и живописен морски фар чакаха горе. Наоколо- обширни поля с разцъфнали планински диви цветя и добре поддържани пътечки водеха групите туристи към паметника, обозначаващ края на сушата. Въпреки силно напичащото слънце и безоблачно небе вятърът буквално щеше да ни издуха, а това е едва на 140 m надморска височина. Предвидливо носехме връхни дрехи.
И ето, пред нас се показа огромната океанска шир на Атлантика и огрения от слънцето скалист бряг. Стигнахме! Там, където земята и водата се свързват и едновременно разделят, краят на континентална Европа, последна точка на мореплаватели по пътя за големите им географски открития.
Търпеливо изчакахме ентусиазма на всички там да намери израз в множество снимки, за да успея и аз да се развихря с фотоапарата без някоя леля да ми влиза в кадъра. Признавам, бях непослушна и минах през някои заграждения :).
Времето там неусетно летеше, дали сме стояли 2-3 часа, повече или по-малко, нямам никаква представа. В един момент просто решихме и тръгнахме. Автобусите са през 30-тина минути и за да не чакаме на слънце отморихме с халба еднолитрова бира в панорамното ресторантче. Минахме и през общината, за да се сертифицираме както и до ден днешен се шегуваме. От общинското представителство, за което споменах по-горе, може да се купи сертификат, с който се удостоверява, че си посетил най-западната точка на континента Европа. Той е поименен и една жена много бързо изписва калиграфски името, което й дадеш на листче. Странно е, че с нашите никак нелесни имена не видя никакво затруднение, дори пишейки си говореше с друга жена до нея и не сбърка и буква. Истинска машина :)!
Спирката постепенно се напълни с още чакащи туристи и се притеснихме дали ще успеем да се доредим за качване. Автобусите минават и през Синтра, така че това не е начална спирка. Отново билетче купихме от шофьора и се заспускахме все така бясно по тесния път, както беше при изкачването. Планирахме разходка из Кашкайш, за който бяхме чули хубави думи от няколко места, ноо екстремното пътуване по завоите не се отрази добре на вестибуларния ми апарат и провали остатъка от следобеда. Леко омърлушени отпътувахме обратно към Лисабон за вечерна разходка и почивка преди пътешествието към южна Португалия.
Лисабон беше само отправна точка към местата, които наистина искахме да видим в Португалия. Затова решихме, че ще използваме туристически автобус в първия ден, за да се ориентираме бързо кое къде е ситуирано из града, в същото време без да губим много време да отметнем набелязаните предварително забележителности и дори да остане време за празнуване на рожден ден.
Началната спирка на двуетажните автобуси беше до площад Marquês de Pombal, на 2 минути пеша от хотела ни и спирката на метрото със същото име. Срещу 18 евро на човек получаваш възможност в рамките на 24 часа да се возиш, да слизаш и да се качваш от всяка спирка по двете линии със забележителности, опасващи целия град. Разходката е придружена с аудиозапис на няколко езика, който информира за историята на сградата или мястото, покрай което се минава. Билетите се купуват на място. Ако трябва да сме честни не беше от най-интересните преживявания, защото не си падам точно по такъв тип "културен" туризъм, но пеша или самостоятелно щеше да е трудно да се обходи толкова бързо. Затвор, арена за борба с бикове (коридата не е забранена в Португалия), парк Едуардо VII, бяха първите точки от маршрута. В момента, в който стигнахме първото желаното от мен място, а именно Torre de Belém, слязохме.
Torre de Belém
Първата и единствена картичка, която съм получавала преди много години от Португалия беше именно с тази крепост. Тя се превърна в образ, който олицетворява за мен Лисабон. Именно затова беше важно да я видя и бях още по-щастлива, когато разбрах, че в нея може да се влиза. Билетът е 5 евро на човек, а изкачването- по много тесни, вити стълби- кошмарно действие в разгара на туристическия сезон. Но беше красиво!
В Torre de Belém
Torre de Belém
Преди няколко века кулата е била изцяло обградена с вода и функцията й е била защитна. От множеството прозорчета на малките кули са се показвали оръдия за обстрел. В момента се разполага до брега на река Тежу. До нея може да се стигне с градски автобус, както и с влак- спирката Belém e в близост, както разбрахме ден по-късно.
Поглед надолу от най-високата точка на кулата.
Padrão dos Descobrimentos
В непосредствена близост, видим и от кулата, е Паметникът на откривателите, който е с доста внушителни размери и със стилизирана форма на кораб с платна. Съдържа композиция от 33 фигури на монарси, откриватели, картографи, художници, учени и мисионери.
Разстоянието между двата туристически обекта се взима лесно пеш по приятна пешеходна алея покрай реката. Гледахме как бъдещи малки мореплаватели се учеха да балансират с платноходки в Тежу под надзора на португалските откриватели. В този ден слънцето доста се раздаваше и така, разхождайки се, бързо получихме слънчев загар. Любители на сегуей от някъде бяха наели такива и маневрираха между пешеходците и множеството от туристи, спираха, снимаха и продължаваха по пътя си. Решихме, че е време да се ориентираме към централната част на града, все още не знаехме къде точно е това, затова зачакахме пристигането на автобуса с надеждата да ни отведе до там.
Най-дългият в Европа мост с името Вашку да Гама минава на север от Лисабон. Мислехме си, че ще е вълнуващо да минем и по него, но уви, не беше част от маршрута ни. Отдаде ни се възможност да минем с автобуса под, а няколко дни по-късно и с влак по моста "25 април", който бил точно копие на "Голдън гейт" в Сан Франциско.
В момента, в който рейса започна да криволичи по множество тесни улички разбрахме, че сме стигнали до сърцето на града. Бързо слязохме и тръгнахме по най-широката улица. Пресичайки забелязахме тълпа от хора, усилено натъпкващи се в един трамвай с номер 28. Зачудих се защо е толкова наложително да се качат точно в този, след като се състои само от един вагон, а зад него чакаха още 2. Едва по-късно разбрах, че този трамвай е изцяло туристически, а не например обикновен градски транспорт, както аз мислех, и също както ние слизахме и се качвахме от панорамния автобус, тези хора щяха да ползват трамвай. И все пак защо си го причиняваха? Туристи :)
Трамваите в Лисабон
В голяма част от случаите те са жълти и са неизменна част от духа на града. Изцяло с туристическа цел те няма да отведат до далечен квартал, а се движат основно в централната част.
За общ престой от около 2 дни в Лисабон успяхме да ги видим на 4-5 места и то съвсем случайно. Изникваха неочаквано и непланирано на различни площади, в друг момент ни задминаваха, докато катерехме някоя уличка. На два от хълмовете на Байро Алто те представляваха атракция, струваща 3.60 евро. Тя се състоеше във возене надолу и обратно нагоре по един баир. Падаше голямо чакане докато се запълнят местата, возещите се чакаха и докато тръгнат в обратната посока. Чужденците всъщност изглеждаха доста глуповато, тъй като разстоянието беше едва около 200 метра. Но явно попиваха от атмосферата "отвътре". Ние подходихме по-креативно (или поне в нашите очи изглеждаше така на момента) и си направихме фотосесия, подпиращи и бутащи трамвай по наклон, което беше съвсем безопасно в случая.
Едно от най-неприятните изживявания за туриста е чакане на опашка, за да се влезе и да се разгледа даден обект. През май месец такива места има в изобилие, затова много бързо се отказахме от подобно губене на време пред входа на
Elevador de Santa Justa
Той е известен с това, че е единственият подобен вертикален асансьор в Лисабон, както и с това, че е проектиран от ученик на Айфел в началото на 20-ти век. Височината му обещаваше панорамна гледка към града, но голямата тълпа на входа ни загуби веднага щом минахме покрай него. Поредната постройка богата на красиви детайли в квартал Байкса (съвсем в централната част, няма как да не бъде забелязан). Може би някой ден, когато се върнем за по-дълго тук, няма да пропуснем качването.
За щастие една от близките улички ни отведе до площадка, от която можехме да обхванем с поглед голяма част от това, което пропуснахме от асансьорната кула. Изглед към Alfama:
Време беше да се подготвим за следващите няколко дни, чакаха ни нови няколко стотин километра, затова така приключи кратката ни лисабонска разходка.
След много години говорене за Португалия вече имахме самолетни билети за началото на май.
При толкова дълго чакане сякаш си заслужава да отредя първата публикация тук именно на нея.
Пътуването.
През целия ден слънчевото време беше в унисон с настроението от предстоящото пътуване. Минути преди да се качим на самолета към Париж обаче се разрази гръмотевична буря и обявиха закъснение с незнайна продължителност. Винаги предвиждаме поне 2 часа престой, когато прекачваме, но този път предизвикахме съдбата с по-малко от час между двата полета, както и резервация за хотели без възстановяване. Все пак беше месец май, не очаквахме снежни бури! За щастие закъснението беше минимално.
Лекият крос на Шарл де Гол ни припомни колко голямо е това летище :). Летейки в посоката на скриващото се слънце ни съпътства много дълъг залез, може би най-хубавия, който съм виждала до момента там горе.
Трафик: TAP Portugal съвсем в тон с посоката, към която сме се отправили.
Залез над облаците
Транспортът.
При пристигането си имахме 2 вариaнта за достигане на града и на хотела- с такси или с метро. Беше към 21.30 ч., така че метрото още работеше и това беше перфектно и като удобство, и като цена. Указателни табели лесно ни отведоха под летището, където е спирката му, отворена съвсем отскоро. Схема на линиите ТУК .
Гишета за купуване на билети няма, има автомати с възможност за избиране на меню на няколко езика. Срещу 0.50 евро първо трябва да си издадете магнитна карта от този автомат. Въпреки че има опция за посочване на брой, ако е необходима повече от една, издаването става карта по карта. В момента, в който вече я имате можете да се зареди многократно през автомата, да се използва във всички видове транспорт из града в рамките на 24 часа от захранването й неограничен брой пъти срещу 6 евро. Плащането става или в брой, или само с кредитна крата (никаква дебитна не важи). Спирките са добре обозначени с картинки и надписи на английски включително. Лесно се ориентираш, стига да знаеш къде отиваш. Ние се движехме през цялото време с една брошура с линиите, така че при колебание винаги можехме да надникнем накъде да тръгнем. Метрото се ползваше масово от много туристи, понякога дори предугаждахме накъде са тръгнали тълпите, взаимно си помагаха пред автоматите.
Трамваите са туристически и са част от маршрута със забележителности.
Придвижването с автомобил може би ще бъде лесно за хората, свикнали със столично движение. Градът е изпълнен с множество кръгови движения, но въпреки това задръствания не липсват. Питах се защо при условие, че има толкова добре интегриран градски транспорт, хората не слизат от колите си? Приятелите, с които се видяхме обясниха, че Португалия е единствената членка в Европейския съюз, която налага мито на стойност 10 000 евро на всички новозакупени автомобили, заради което търпи големи санкции. Но те явно не са толкова големи, тъй като държавата печели много повече от въпросния "рекет". Мислейки си, че ще надхитрят тази система, нашите български познати първоначално карали колите си с българските им номера. Това било добре до момента, в който не започнали твърде често да ги спират за проверка по пътя за работа на входа на града. Обяснили им, че лесно могат да докажат със записи от уличните камери, че въпросните коли не са излизали повече от шест месеца от страната, а това може да доведе до солидни глоби. Пред възможността да те спукат от солени наказания изчисленията сочат, че май по-добър вариант е да си купиш спокойствие с кола с местна регистрация, да платиш споменатото мито и да дадеш своя дан към държавата.
Градът.
Бяхме с очаквания за голям европейски град и така се оказа наистина- гъмжило от хора, интензивно движение и много, МНОГО туристи. За гоямо учудване преобладаваха французи и холандци, как така англичаните бяха изместени :) ? Архитектурата е различна и това дава усещането за друга атмосфера. За съжаление обаче централната част беше доста мръсна, но при такива тълпи от хора нищо чудно, че е така. Преследваше ни миризма на тоалетна не само в малките улички, но по големите площади, а от прозореца на един хостел дори изляха бира върху мен и фотоапарата съвсем неочаквано. Денем едва се разминаваш от улични артисти, музиканти, просяци, бяха буквално през два метра и си трябва сериозно съсредоточаване да не стъпиш върху някой от тях. Жестока конкуренция! И съвсем като по поръчка попаднахме и на малко боса нова:
Вечер много африкански емигранти се събираха на групички, предлагаха хашиш, бездомници разпъваха одеала по тротоарите. Държавата им раздава храна, предлага им нискоквалифицирана работа, но те отказвали масово, тъй като не остават гладни след подобни грижи.
Висящото пране е честа гледка и понякога изглежда като арт-инсталация.
Baixa и Bairo Alto ("Високият квартал") са в централната част. Малки улички, в които можеш да се изгубиш с часове, жива фадо музика в тесни, задушевни ресторанти, пред които викачи те залъгват с традиционно португалско меню, висящо пране от прозорците, търговски магазини на всякакви известни марки, сувенири, снимащи туристи (и аз включително). Градът кипи от живот.
Почти всички млади хора говорят и английски. Приятно изненадани бяхме, че дори купувайки си сладолед можехме да бъдем обслужени на няколко различни езика- френски, испански, английски, ако не греша и немски. И то смислени изречения в диалог, а не 1-2 подхвърлени думи, заучени някога някъде.
Португалия е един от най-големите производители на корк в света. Затова и много от сувенирните магазини предлагат именно продукти от корк. Интересно е, че продават дори коркови картички. Ние купихме традиционни картонени и побързахме да организираме надписването и изпращането им, отбивайки се в близкия Макдоналдс (картичките пристигнаха след 3 седмици). Това е едно от местата, на които има безплатен интернет. И тук е момента да споделя мнението си за португалската кухня в Лисабон.
Храната.
Нещото, което всички препоръчваха да се опита е сладкиш, наречен Pastéis de Nata ("пащъл ната" както го произнасяха бързо продавачите). Като любители на сладките неща нямаше как да пропуснем и още на първото "капанче", в което видяхме си купихме. За мен хвалбите на тази крем-карамелова бутер баничка бяха прехвалени, дори решихме, че може би това не е точно оригиналния вкус щом не се превъзнесохме толкова. Бяхме проучили, че има традиционна пекарна Pastéis de Belém и в момента, в който туристическия автобус мина покрай нея бързо слязохме, за да проверим разликата на място. Ефектът беше същия, но по-пресен и по-мазен.
По-добър десерт би била консумацията на плодове, които има в изобилие- ананас, пъпеш, ягоди, а портокали и лимони растат в дворовете на хората.
Имахме среща за вечеря с приятелите ни. Те решиха, че като туристи трябва да ни бъде разбира се туристическо и ни поведоха по малките улички на Байро Алто, където с пълна сила кипеше ресторантския живот. От всяка посока, от всяка врата се чуваха гръмогласни мъже или жени, пеещи традиционно фадо. Това беше малко в повече, имайки предвид, че ресторантите бяха с размерите на квартални кръчмета и за добра акустика изобщо не може да се говори. Масите бяха максималното възможното количество, което помещенията можеха да съберат плюс още няколко в добавка, всичко беше много нагъчкано и тясно, но препълнено с хора. В менюто се предлагаше основно риба треска ( бакаляо/bacalhau). За нея се говори, че има 365 начина на приготвяне, колкото са и дните в годината, затова не беше учудващо, че от примерно 10 вида ястия 8 в менюто бяха все с такава риба. Също така рибата пристига непочистена, защото се смята, че иначе ще изгуби част от вкуса си...
Испанско влияние в храната - пъпеш с хамон
Моите спътници наблегнаха на морските предложения, потопени в няколко пръста зехтин и печени картофи (каква фантазия за гарнитура!). За мен беше голям проблем поръчката на нещо различно от морско, което го имаше все пак в менюто, но определено не им беше силата да го готвят. Тук салатите се ограничаваха като гарнитура с няколко резена домати и зеле. За радост за пиене се предлагаше освен вино и сангрия, която за разлика от испанската беше лека като сокче и завършена с пяна от малко бира.
В тази част на Португалия ни обясниха, че по традиционните ресторантчета сервитьорите носят чиния с хлебчета, разни неща за мазане и неопаковани кашкавал/сирена. Те стоят цяла вечер на масата, всеки може да си ги пипа. Ако си вземеш от тях се заплащат и това играе роля на бакшиш. Ако не си вземеш- остават за следващия естествено. Но повярвайте ми няма сервитьор, в която и да е държава, който да не се зарадва на бакшиш, независимо дали оставен просто така или след консумация на "комплименти" като тези :)
След няколко дни успяхме да се нахраним много по-добре на юг, където ресторантьорите бяха се ориентирали да не бъдат твърде традиционни поне откъм количеството на зехтин. Предлагаха още вкусна доматена супа или зеленчукова - на вкус като борш, с много зеле в нея.
Малки магазинчета за купуване на минерална вода почти не открихме. Имаше едно-две много закътани. Те се държаха само от индийци. Имаше и алтернатива- да се пъхнем в някой бар, за да утолим жаждата, но така и не остана време.
Спретната спирка, магазинче за сувенири и нещо като представителство на община Синтра, едно - единствено кафене и живописен морски фар чакаха горе. Наоколо- обширни поля с разцъфнали планински диви цветя и добре поддържани пътечки водеха групите туристи към паметника, обозначаващ края на сушата. Въпреки силно напичащото слънце и безоблачно небе вятърът буквално щеше да ни издуха, а това е едва на 140 m надморска височина. Предвидливо носехме връхни дрехи.
Времето там неусетно летеше, дали сме стояли 2-3 часа, повече или по-малко, нямам никаква представа. В един момент просто решихме и тръгнахме. Автобусите са през 30-тина минути и за да не чакаме на слънце отморихме с халба еднолитрова бира в панорамното ресторантче. Минахме и през общината, за да се сертифицираме както и до ден днешен се шегуваме. От общинското представителство, за което споменах по-горе, може да се купи сертификат, с който се удостоверява, че си посетил най-западната точка на континента Европа. Той е поименен и една жена много бързо изписва калиграфски името, което й дадеш на листче. Странно е, че с нашите никак нелесни имена не видя никакво затруднение, дори пишейки си говореше с друга жена до нея и не сбърка и буква. Истинска машина :)!
