На Великденския остров след Великден

През изминалата есен звездите благосклонно се подредиха в правилните линии и съвсем неочаквано бяхме на път да стъпим на нов континент, на място, за което дори не се осмелявахме да правим планове. Напоследък работните обороти и на двама ни бяха в някакъв невъобразим пик и беше чист героизъм за две денонощия да преборим динамиката в появата и изчезването на билети по време на Black Friday. От гледна точка на ноември, изглеждаше, че имаме доста месеци напред за подготовка, затова оставихме настрани подробностите, като отново се вглъбихме в работа. Но съдбата понякога решава да разнообрази дните си, поклащайки леко недоволен пръст, когато през февруари сериозно разклати здравето ми. Дотолкова, че бързо смени коловозите, в които бяхме влезли и ни остави за известно време в чудене ще можем ли отново да пътуваме, в частност аз? Първоначалният стрес от промените, които трябваше да претърпя, успя да се размие в следващите месеци, но трябваше да измислим решение на хранителните предизвикателства, с които ще се сблъскам на дълъг път, защото и дума не можеше да става да се откажем от това невероятно пътуване. После "Брекзит" напои световните новини, които пряко ни вълнуваха. Трябваше да летим с Iberia, а те бяха под крилото на BА и съществуваше вероятност да тръгнем в пълен европейски летищен хаос, ако към тогавашна дата Великобритания беше напуснала ЕС.

Април, 2019
Точно след Великден, изпратихме чуждестранните си гости и въпреки трудните предходни месеци, потеглихме към презокеанските земи на Рапа Нуй. София- Барселона- Сантяго- Ханга Роа. Шантави 36 часа с пренасяне на бебешка храна без наличие на бебе, липса на работещи магазини за храна на 1 май и "неволно" крадене на филийки хляб за дългите ни полети от 12+5 часа. В Сантяго чинно декларирах пакетче с бисквити на лентата за проверка на багажа заради забраната за внасяне на храни от Европа, но това само помогна да изпреваря всички останали пътници, подредени пред другите скенери. Млад митничар изкоментира чисто новия ми паспорт, провери разпечатките с настаняванията, а после с усмивка подпечата първата му страница. Инструктира ни да пазим бележка с печат, с която регистрира влизането ни в страната и след още няколко крачки официално бяхме за първи път в Латинска Америка. В колко часа́ се случи това обаче не бяхме много сигурни. Тъкмо беше влязло в сила лятното часово време и местните часовници още не се бяха настроили на еднакви честоти. Часовникът на мобилния оператор твърдеше едно, стрелките по стените в хотела показваха друго, рецепционистите също бяха изпаднали в безвремие, а борбата с голямата часова разлика съвсем не можеше да помогне на биологичния часовник да се ориентира. Освежителни няколко часа сън определено помогнаха и след трепетен 5 часов полет, ето ни, насред Тихия океан, на един от най-отдалечените населени острови в света.

В 21-ви век, с наличие на цивилизовани удобства и интернет (с който не пропуснахме да се снабдим на летището в Сантяго), 3767 км отстояние от континента са интригуващ експеримент за относителността на понятията изолираност и разстояние. Обграден от всички страни от  дълбоки океански маси, това почти невидимо на картата вулканично късче земя, се съхранява от побъркващия градския хаос и се радва на наглед пасторална идилия. Тук сутрин се будиш от кукуригане на петли, а вечер -  вървиш под арката на Млечния път. Има всичко необходимо, поднесено е простичко, но не чувстваш нужда да бъде нещо повече и изкуствено излъскано.


Май, 2019
Слънчев, задушен следобед, след есенен дъжд.
Iorana!
Домакинята ни ни закичва с герданчета от свежи цветя на изхода на летището. Самата тя е боднала голяма екзотична китка зад едното си ухо и през времето, в което шофира към къщата, се опитвам да свържа цветната символика със семейния ѝ статус. Гишето на летището, от което се купуват билетите за посещение на националния парк ($80/човек)  видимо беше в сиеста, въпреки единствения полет за деня, около който острова се събужда. Затова тя услужливо ни спира пред другото възможно място за взимането му, междувременно задоволявам любопитството й от къде сме и се надява България да е някъде в близост до Полша. Там има приятелка. Небрежно подмятам за хранителните си затруднения и тая надежда за закуска с банани, с които да компенсирам глада през изминалите няколко дни във въздуха.
Къщата ни е съвсем в края на Ханга Роа, но близостта ѝ до Аху Тахай- един от статуйните комплекси на Рапа Нуй, ни дава предимството всяка вечер и по съвет на травъл гурутата, да наблюдаваме залеза зад каменните скулптури. И не само. Всъщност всички статуи разпръснати из острова заслужават да бъдат видени в различни позиции на слънцето. Така сме планирали да бъдат оползотворени идните 4 дни. С кола под наем печелим независимост в посоките, по които ще поемем, макар те да са реално само две - един път опасва целия остров, тук-таме има единични разклонения към някой отдалечен каменен артефакт.

10-15 минутна пешеходна разходка ни дели от централната улица, като пътеката е през гробището.  Разбираемо размерът му е символичен, а миниатюрни моаи украсяват някои от тленностите. Коне пасат свободно из поддържаните и окосени ливади, граничещи с океана. Огромни бездомни кучета се групират за вечерна сбирка. Местни семейства плажуват на малък каменен залив, допълнен с екзотиката на няколко палми. Съзираме екипажа от самолета ни в двора на малка къща, оказва се семеен ресторант. Приемаме го като атестация за добро меню.  Получаваме огромни порции пиле с ориз и риба с картофи, а в краката ни вместо лакоми котки, през масите прехвърчат изгладнели кокошки. Селски живот в пълния си облик.

Заради часовата разлика, представата за залез леко се прелива с усещането за изгрев. Успели сме да задържим очите си отворени, за да не изпуснем звездния спектакъл след скриването на слънцето. Количеството зрители наистина е неочаквано голямо. Броят и продължителността на селфитата също. Аху Тахай е единствената група от статуи лесно достъпна денонощно заради липсата на ограда и близостта й до града.

Следва...

Азорски острови (част 3): слънце и каяци

Започнахме в Част 1.

Преминахме дъждовни препятствия в Част 2.

Май, 2015 г.

Събуждане без дъжд! Прекрасно слънце пробива през прозореца. Хапнахме поредната скучна азорска закуска - никакви зеленчуци и само малки банани за плодове - и вече сме навън. Намираме се в Lаgoa, градче в голяма близост до Понта Делгада, съответно- никакво затруднение да се стига до всички забележителности с кола, а цените на нощувките- осезаемо по-ниски. Точно до хотела ни се намира голям ресторант, с неуютно празна зала, но с изглед към бурния океан и най-най-апетитната риба меч на скара (и Queijo Sao Jorge- сирене, което се произвежда на един от островите). Два пъти се отбихме в този ресторант и двата пъти рибата на деня беше различна, прясна и много вкусна.

Кратка разходка по каменистия бряг и пак сме на пътя. По шосето сме сами с километри, но въпреки това минахме няколко кръгови кръстовища, а аз дори успях да навигирам към грешен изход. Шофьорът се изнерви леко, защото (разбираемо) беше нетърпелив за трудно уговорения тур с момчетата от Azores Adventures. Отклонението е само 7 км и успяхме да стигнем навреме, въпреки участъка със завои преди финалната точка:

Lagoa das Sete Cidades 

(в превод: Лагуната на седемте града)

Няма седем града, разбира се, но има прелюбопитни езера - синьо и зелено. Разликата в цвета им се вижда най-добре, когато се погледнат отвисоко на една от многото предвидливо създадени отбивки по пътя.

Езерата са напълнили основата на угаснал вулкан  и са отделени помежду си с мост. Паркирахме безпроблемно и всеки от нас започна индивидуалното си забавление- рожденикът да кара колело в калта по склоновете на вулкана, а аз- да обикалям пеш в основата му. Резервирането на колездачния тур не беше лесно, заради изискването от минимум двама участници, но след като поискахме още един тур за следобед, си стиснахме ръцете с организаторите.

Около зеленото езеро има пътека, по която може да се направи пълна обиколка. Цялата е "обкантена" с цветни, цъфнали храстчета, поддържани перфектно, патки се разхождаха и плуваха във водата, имаше дървени маси и пейки за пикник. За съжаление изминалите бури бяха оставили отпечатък- прекършени дървета и клони затрупваха на места пътеката. Поне прескачането им ми достави някакво разнообразие в самотната и скучновата разходка. А исках и аз да катеря вулканични склонове. Но не успях да открия група, към която да се присъединя, а и в тази кал едва ли щеше да е разумно.

Зеленото езеро:

Синьото езеро с все още заплашителни облаци:

Два часа по-късно направихме среща на разделителния мост, последвана с кратка обедна почивка, похапване, освежителна маракужá и разбор на самостоятелните ни изяви покрай и в кратера. И дойде ред на следващия тур - каяци за начинаещи. Какви начинаещи, бяхме си съвсем новобранци! Освен по непохватните загребвания, водещи до главозамайващо въртене в кръг, новакът може да бъде разпознат още и по глупавата идея да влезе в каяк с ежедневните си дрехи и с обувки. Добре поне, че оставих фотоапарата на сушата, защото слизайки от водата от мен се изцеждаше вода, сякаш изобщо не съм стояла в плавателен съд.

Доста се старах с греблата, но стана ясно, че не ми достигат силите и преча за поемането на правилния курс. По-ефективно беше само да се возя. Романтика!

За да е пълна радоста от оправящото се време, оползотворихме остатъчния следобед с обхождане на познати шосейни маршрути. Най-сетне успяхме да зърнем азорски бряг. На най-ключовите места с красиви гледки има изградени площадки за спиране, добре обозначени с табели, места за сядане и пикник. Трябва само късмет за хубаво време.

Част 4: В преследване на китове

Азорски острови (част 2): с автомобил из о. Сан Мигел

Началото бе в част 1 - Понта Делгада на о. Сан Мигел.

Май, 2015 г.

След цял пропилян дъждовен ден, реорганизирахме наема на колата и я поискахме по-рано, с надеждата да се измъкнем от леещото се мокро проклятие. Добре че офисът на фирмата беше на пешеходно разстояние. Там ни посрещна учтив чичко с американски английски, на края на всяко изречение слагаше "сър". Живна, когато видя България в документите и сподели, че сме първите българи, които среща, след познатия му баскетболист Слави, играл някога в местния отбор. Посъветва ни да не се качваме на магистралата, защото винаги в такова време се покривала с мъгла, а да хванем второстепенния път из малките градчета. Не го послушахме, искахме възможно най-бързо да избягаме в друга част на острова, а и минаването през градчетата, без да можем да слезем и да ги разгледаме, само щеше да ни дразни още повече. Човекът се оказа прав и мъглата беше непрогледна, но пък магистралата не беше и дълга, така че бързо мина.
Първа цел: Villa Franca (Do Campo) - градче/селце, не знам как да го определя според тамошните размери.

С влизането от главния път стопирахме на голям безплатен паркинг. Дъждът тъкмо се канеше да спре и по закътаните улички се разминахме тук-таме с местни, изпълзяли от сухите си укрития. Всички до един ни поздравяваха с Bom dia! (Добър ден!), а ние с охота им отвръщахме. 

По време на организацията на пътуването имах сериозно негодувание защо някои от активностите на Сан Мигел започват чак на 1 юни, след като туристи има и в предходните месеци. Драмата ми беше, че няма лодки, с които да стигнем до един интересен миниатюрен остров, с ограничен дневен достъп - Ilheu Vila Franca. Той е с кръгла форма, а в центъра му Атлантическият океан е образувал кътче за гмуркане с рибки и морски звезди. Единствената ни възможност била ако някое водолазно училище има група и склони да ни включи в превоза до там. Предвид времето и вълните, които бушуваха, на място изобщо не се и опитах да говоря с когото и да било по въпроса. Спуснахме се до брега, от където се полюбувахме с влажен поглед (заради ръменето, не за друго) на острова от дистанция.

После местното гостопримство продължи в един хоремаг, в който потърсихме нещо леко за хапване. Едната от общо две маси веднага беше освободена, за да седнем, но любопитните погледи продължаваха да бъдат приковани в нас. Осмелиха се да ни попитат от къде сме и "разговорът" тръгна. Не съм сигурна, че знаеха точно къде е България, само демонстрираха познания, че е далече. Но погледнато от средата на Атлантика, реално всичко е далече, та нямаше как да сбъркат. След препоръка за опитване на типичен местен десерт и Kima (газирана напитка с аромат на маракуя), поупражнихме португалски, което създаде приятна, весела глъч. Беше важно да се знае, че маракуя всъщност е маракужá, доста популярна явно, щом всякакви напитки и млека имаха задължително вариация с такъв вкус.

Намесвайки маракуята ще вметна, че на островите се отглеждат ананаси и мини банани. Първите са задължителни за опитване- много сочни и сладки, докато при бананите нямаше разлика във вкуса.

Под стартиралите отново дъждовни капки потеглихме по силно криволичещия път, водещ до Furnas. Нямаше смисъл да излизаме от колата, мъглата не позволяваше да видим каквото и да било в градчето. По тази причина и намирането на едноименната термална местност не стана от първия път. Навигацията ни показваше, че сме край езеро, но така и не го виждахме. Срещнахме обаче пешеходци с дъждобрани, които го обикаляха и те ни ориентираха къде са зоните, в които се приготвя cozido - местен специалитет, сготвен чрез естествената топлина в земята. Сутрин няколко ресторанта заравят в специално направени дупки тенджери със свинско и пилешко месо, наденици и зеленчуци. Оставят съдовете да къкрят и задушават няколко часа, използвайки топлината на термалните води тук. В 12.30 ч. ги изравят и организираните с рейсове туристи биват отвеждани на обяд в ресторанти в градчето. Най- популярният сред тях е Toni's,  в който се излъгахме да отидем и ние, но ако не се консумира cozido (което ние не направихме) всичко останало там е прехвалено и твърде надценено.

Платихме вход от 50 евро цента на човек, мислейки си, че трябва да стигнем пеш. Бяхме без дъждобрани, а китайския чадър вече беше счупен. Не знам защо решихме, че няма да вали повече... И тръгнахме покрай топли на допир скали, следвайки засилващия се мирис на сяра. 

Бълбукаща вода

Купчинките със заровени ястия са маркирани и с табелки на чий ресторант принадлежат.

Ястията вече бяха заровени, гледки разбираемо липсваха и като се има предвид, че със сярните изпарения събудихме спомените за гейзерите в Исландия, тук ни беше скучно, защото нищо не се случваше. Все пак сумата за вход беше пренебрежимо малка, затова дадохме шанс на "забележителността" още веднъж през идните дни...

Отново заваля! Дори кросът до колата не ни спаси от намокряне. Ще си вземем ли най-сетне поука?! 

Продължихме към Nordeste. Главната цел е достигането на най-западната точка на острова, където се кипри един фотогеничен фар. Пътят е меко казано "къдрав". Обратни завои един след друг, тръгнали са свлачища, мъгла, ураганен вятър. Сами сме на пътя и това е нормално, кой ще тръгне в това време по забележителности? Добираме се до Povoação и за почуда не сме сами- има още 2 автомобила с туристи на кея! Леко загатване за драматичните гледки, които щяхме да видим от високо при хубаво време. Ние дойдохме от облаците по върховете:  

И сме се запътили пак към облаците:

Ръми леко, и другите туристи се изнесоха. Останах сама и от някъде се появи местният луд, с подскоци и крясъци бързо ме приближи. Май е време и за нас да се махаме от тук. "Мръсна газ" по стръмни еднопосочни улички, тук е още по-безлюдно, къщите изглеждат като изоставени. В дворовете и по улиците имаше поставени чучела с човешки ръст, различни сюжети, пози, облекло- нещо като нашите кукери- гонят злите духове. 1 май е, празник, на който посрещат пролетта. Голямо посрещане ни спретнаха!

Стигнахме до отбивката за фарът с голямо "Ф" в Nordeste. До него се върви около километър пеша. Е, може и с колело, за който го влече. Половинката настоя да отидем, нищо че валяло. Нали вече сме мокри, хе хе! Така и не слязохме от колата. Гладът вече се обажда, природата ни зове. Навигацията услужливо ни отведе по куп еднопосочни улички до единствения на картата ресторант... който се оказа строителна площадка в момента. Отсреща имаше бензиностанция, но са колонки на самообслужване и тоалетни няма! Вали из ведро, като из две-три даже; котки, кучета, крави и овце се сипеха над нас. Бяхме паркирали самотно на огромен площад, а на хоризонта отчайващо беше атлантическа бездна. Изведнъж някакви хора притичваха иззад ъгъла, спасение! Спасителниет фар обаче бързо угасва. Частно парти, детски рожден ден. Заприказвах се с майките и след доста чудене от тяхна страна се оказва, че O Forno, пекарната зад църквата, днес работела. Сипех благодарности, църквата се виждаше от нас, но не и от навигацията. Ще тичаме до там! Щафетата ни предадоха едни от хората, които срещнахме на кея в Povoação. Друго може да няма, но тичащи туристи из Nordeste в този момент се намираха в изобилие. А в пекарната също бяха запразнили, само 5-6 pastel de nata, но като няма хляб и пасти ставаха.

За щастие от тук можехме да тръгнем по магистралата отново. Бурята продължаваше да ни подмята като хартиена лодка, карахме с 40 км/ч на късмет, нищо не се виждаше, добре че нямаше движение покрай нас. Половин напрегнат час по-късно нещата се успокоиха и мернахме чаените плантации край пътя- единствените такива в Европа и голям интерес за мен.

Спряхме колата пред мини фабриката- музей, има безплатен паркинг, входът към музея също е безплатен. Затова безпроблемно се скрихме от дъжда в къщата и разгледахме набързо машините из стаите с обяснения за процеса по обработка и сортиране на чая. Има безплатна дегустация, могат да се купят и пакетчета с него. В нормален работен ден би трябвало да има и работнички из стаите на фабриката. Не знам доколко ефективно работят или функцията им е само забавление за туристите. До тук добре, но целта е друга и нервно надничах през две-три минути навън, за да изхвърча при моменталното спиране на дъжда. Нямаше такива изгледи, затова взех счупения чадър и започнах да катеря баира на отсрещната страна на пътя. За съжаление не се виждаше нито колко има още напред, нито колко съм изкачила, зад мен пак падаше мъгла. Между борбата с вятъра, меките коловози, пълни с вода, счупения чадър и брулещия срещу мен дъжд се случи една глупост. Катерих 20 минути, за да установя, че не взех резрвните батерии с мен, а тази във фотоапарата свърши. На всичко отгоре се разлая някакво куче и си казах, че отново сгафих. След като един фермер в Исландия пусна кучетата си срещу мен, когато се опитах да доближа конете му... имам сериозни задръжки щом чуя лай. А тук колата беше далече и нямах никакъв шанс да избягам. Изсипах куп благословии към себе си и пораженчески се върнах в колата докато не е късно. Беше започнало да се стъмнява, та беше безсмислено да продължавам да упорствам.

Тази вечер не спахме в столицата. Бяхме резервирали в Lagoa. Разстоянията са наистина малки, така че нямаше значение коя ще бъде отправната ни точка за следващия ден. 

Маршрутът ни в този ден:

Следва:  Част 3

Азорски острови (част 1): Понта Делгада, о. Сан Мигел

Плажове с ослепително бял пясък, хвърлящи рехава сянка палми, нереално синя вода е екзотиката, която извиквам в главата си, когато чуя думата "остров". Не такъв е случаят обаче, щом стане дума за Азорските острови и признавам си, погрешно градената с години представа, доведе до леко разочарование. Дали заради отдалечеността си от континентална Европа и скъпото стигане до там, дестинацията беше сравнително непозната и с неправилно поставян й етикет не само от нас, но четейки из чуждите форуми, също сред голяма част от американците. Всъщност островите са едно атлантическо бижу, съхранило качествата си от масовия унищожителен туризъм, с много нюанси на зеленото, с вулканични полегати възвишения и почти постоянна умерена температура през цялата година. Въпреки това далеч от онези изкушаващи картини, на които ми се щеше най-накрая да стана свидетел.

Още по време на исландското ни пътуване знаехме, че китове ще гледаме, но на Азорите. Там, където целогодишно се подвизава sperm whale, а през април и май още 5 вида китове мигрират покрай островите. Точно нашето време за пътуване!

Самолетните билети за съжаление не бяха с много атрактивни стойности. Дълги, дълги години TAP и SATA си позволяваха да бъдат монополисти и да поддържат неприемливи цени. Не случайно Азорските острови са посещавани предимно от атлантически круизи със скандинавци и американци, за които това е най- близката европейска точка. За малко да се примирим със солените цени. До декември, когато една местна Фейсбук фен-страница, пусна папарашка снимка на пробен самолет на Ryanair, кацнал на летището в Понта Делгада. Веднага проверих и след няколко дни вместо билети по 120 евро, имахме билети по 50 евро двупосочно на човек от Лисабон. Малко наопаки тръгнахме в организирането на датите, но не сме особено търпеливи и не искахме да изпуснем щастливо развилата се ситуация, та отсечката от София до Португалия оставихме за планиране по-късно.

В края на април вече бяхме в Лисабон, където цените на хотелите бяха осезаемо по-високи спрямо предното ни пътуване, а градът за сметка на това беше станал още по-мръсен. Особено подлезите на метрото, превърнали се в тоалетни, а нашествието от просяци- вече слязло и под земята - акордеонисти, просещи миловидни кученца, настъпателно протегнати ръце. Но пък времето беше прекрасно, така че щом излетяхме към същинската дестинация, гледките над града бяха изцяло за нас.

Полетите на Ryanair от Лисабон към Понта Делгада се изпълняват от терминал 2. До него се стига с безплатен автобус от терминал 1, спиращ точно пред входа. Продължителност на полета: 2.30 часа.

За съжаление прогнозите за времето се сбъднаха и плътни облаци се бяха скупчили над островите. Кацнахме малко след дъжд и първите стъпки към входа на летището в Понта Делгада бяха по още неизпарените от настилката локви. Ще ни върви по вода! Тази фраза все още звучеше забавно...

Всички от самолета се скупчиха пред гишетата за коли под наем, само ние, един стюард и единия ни пилот се качихме на предварително резервирания трансфер до столицата. По план щяхме да тръгнем с наета кола ден-два по-късно и този вариант ни беше перфектен.

FB статусът ми: "Вече сме тук! Всичко друго да почака!"

Настанихме се в сърцето на стария град и веднага изскочихме на опознавателна обиколка, целяща още да открием нещо за хапване. Оказа се, че тук има сиеста и магазините щяха да са затвоерни до 16.30. Имаше още два часа! Ресторантите отваряха към 19.00 ч. Лошо! По чиста случайност, лутайки се отчаяно из малките улички, единствения работещ ресторант, който ни се изпречи, ни спаси с огромна порция риба тон с картофи, придружена с безумно вкусен комплимент от сирене Queijo São Jorge и маслини. Докато облизвахме чиниите сред типични рисувани керамични плочки по стените, покрай нас започнаха да посядат на по кафе тълпи от ученици, прибиращи се от училище. Изоставихме глъчката и лесно се озовахме на градския площад, където сиестата също беше минала- подготвяната украса и строящите се сцени за предстоящия 1-ви май бяха зарязани по земята за по-късно.

Разходихме се по крайбрежната алея, изпратихме два военни кораба от пристанището, потърсихме офиса на фирмата за наблюдение на китове, поснимахме се малко  за социалните мрежи и времето отлетя. Започна да се стъмва, не без подкрепата на плътни дъждовни облаци. Благодарение на тях, вечерта завърши с тичане до хотела, а в следващите дни- и до доста провалени планове.

В полунощ получихме съобщение от фирмата, с която имахме резервирани турове, че те няма да се състоят, защото се очакват бури и проливни дъждове през идните 3 дни. А ние разполагахме с общо 5.  На сутринта, заради 3-часовата разлика, в 6.00 вече бяхме будни и проклинахме всяка една капчица, напомняща отчетливо за себе си по перваза на прозореца. Безсилни пред природата, имахме няколко важни задачи- да осигурим чадър, да прекроим програмата си и да поправим лаптопа, който с финес изпуснах на летището, след като малко преди това бях счупила и екрана на таблета с подобен финт.

Да вървиш из Понта Делгада докато вали, гарантира 100- процентово намокряне, тъй като сградите нямат стрехи. Вече достатъчно мокри, успяхме да намерим чадър. Един от малкото отворен магазини беше китайският в стил "Всичко за 1 Евро". Много се надявах, че поне тук дългата китайска ръка няма да е посегнала на сувенирите. Винаги, когато мога, избягвам китайски стоки, а и хей, все пак сме на Азорите, в средата на Атлантическия океан!  Китайският чадър издържа точно 2 часа преди вятъра да го счупи...

Търсенето на отвертка е друго предизвикателство, с което беше забавно да се справим. Ха сега де, как е отвертка на португалски?! В помощ влезе Гугъл и благодарение на картата за интернет, която си купихме на летището в Лисабон, откриването на отговора беше моментално. Едно усмихнато Bom dia! и подаден преводач на майстора в една сгушена работилничка, изсипа потоп с обяснения на португалски и жестове с напътствия в коя пресечка да продължим да търсим. Така по грешка влязохме при един часовникар, в още по-неугледна работилничка. Човекът се оказа английски пенсионер, който с охота извади няколко отвертки, за да установи точно каква ни трябва, след което с типична учтивост ни изпрати две врати след неговата, като записа на листче португалското име на отвертка звезда. Напазарувахме успешно и се наградихме с по два пащъл дъ ната. Два, защото тукашните бяха някакви миниатюрни подобия на континенталните си братя. В хотела набързо "майстора" намести чарколяците на лаптопа, вече можеше и работа да се свърши, щом не може да се почива качествено.

Часовата разлика, освен предимства има и недостатъци. В случая, локалното време разбърква режима ни на хранене и все се оказваме гладни, все в неподходящото време. Тъкмо седнахме да обядваме (сами в цялата ресторантска зала), настана някаква суматоха, женски глави започнаха притеснено да надничат от кухнята. Станало сиестено време! Хиляди извинения, трябвало да си тръгват, ама ние да сме останели спокойно да си завършим обяда. Платихме сметката и всички от персонала си тръгнаха скоростно, близо половин час вече ги бяхме задържали. Наистина ни оставиха сами да си доядем! С уточнението, че хотелът ни беше в съседство, ни гласуваха невиждано доверие. Прави са, няма къде и как да избягаме! Особено в този дъжд!

Част 2: С автомобил из о. Сан Мигел

Исландия (част 2) - Златният кръг

Оставаше да минем още едно кръгово, за да се включим в главния път 1 и да излезем от Рейкявик. Но объркахме изхода, което малко изостри комуникацията в колата. За щастие грешката се поправи много лесно и най-сетне се измъкнахме от града, задминавани от няколко пълни туристически автобуса. Значи сме на прав път! Времето и пътната обстановка бяха прекрасни- слънчево и сухо- оства да изпълним плана за деня- да покрием част от маршрута от т.нар. Златен кръг (Golden Circle Route), без излишно бързане.

Заредиха се есенни, още сутрешно-заскрежени пейзажи и аз естествено се окопитих след объркания маршрут и поисках да спрем, за да поснимам. Пътят няма мантинели и е много изкушаващо да се стопира в канавката, но засега ще спазваме благоприличие.  Виждаме някакво безлюдно пътче, на което отбиваме. Докато се чудя накъде да се завъртя, невиждала чуждоземни ферми, на малкото пътче настава трафик, няколко коли маневрират, за да ни задминат, всички шофьори говорят по телефоните си. Аз получавам упреци, заради които потегляме.

Караме минути, в дясно - друга ферма, чиито коне са дошли съвсем до оградата край пътя. Какъв късмет, рано-рано ще направя снимки и на исландските коне, та да ги отметна като "забележителност". Слизам. Дели ни някакво каналче и още 10-15 метра, конете вдигат глава, забелязали са ме. Малко приготовления и тъкмо да фокусирам, чувам някакъв човек крещи в далечината. Фермата е на около километър навътре. Той вика и размахва ръце. Привлича ми вниманието. Чувам лай на кучета, той продължава да крещи, лаят приближава. В мен се събужда някакъв инстинкт за спасение, побягвам като престъпник и успявам да вляза в колата точно преди кучетата да са стигнали до телената ограда. Не мога да повярвам! Като в американски уестърн трябваше и с пушка да ми цели в краката може би? Добре че в Исландия няма нито постоянна армия, нито полицията е въоръжена  (до скоро), за да са популярни оръжията. Този явно е насъбрал доста, за да предприеме такива действия. Никакви коне повече, заявявам. Никакво спиране повече, заявява пък шофьора.

Какво им е толкова специалното на тези коне? Не сте виждали такива, освен ако не се вълнувате дълбоко от тези животни или не сте били вече в Исландия. Те са порода, която се селектира само тук, като със закон е забранен вносът на други видове, с цел да бъдат запазени такива, каквито исландците са ги създали преди векове. Ако някой исландски кон бъде изнесен от страната това е завинаги, той не може да бъде върнат обратно.  Не са толкова изящни, колкото например състезателните жребци, почти с размер на пони, муцуната им е по-къса, а гривата им е гъста и доста буйна спрямо размера на тялото. Освен това имат някакъв специален, пети ход, който при другите породи коне не съществува. Поради липса на хищни животни на острова, конете в Исландия са дружелюбни и неплашливи на теория, но при индиректен сблъсък със собственика им може да се стигне до неочаквани ситуации, както се случи за лош късмет на мен.

Продължаваме по пътя, вече сме се отклонили по път 36, разминаваме се предимно с джипове. Малката ни количка спазва ограниченията от максимална скорост за острова 90 км, но май е единствената. Шосето е хубаво, няма една дупчица по него, но не смеем да нарушаваме правилата. Дни преди да тръгнем в един исландски блог се обсъждаше глобата за превишена скорост на чужденец. Бил сниман от камера, докато карал със скорост 100-110 км/ч извън града. Получил фиш за глоба, равна на 150 евро. В същото време исландската авторка на блога сравняваше своята глоба, получена за същото провинение, равняваща се на 50 евро. Макар и негласно стигаме до извода, че и в Исландия има двоен стандарт за чужди и местни, така че да не са се чули оплаквания! Междувременно ние правим възможното, за да избегнем подобни нарушения. Не бързаме, ограниченията изглеждат поносими и не се променят, освен ако не наближим някакво миниатюрно селище от 3-5 къщи. Мигащи табла показват скоростта с усмихнато човече ако сме в рамките на ограничението.

Трафикът не е натоварен, освен в моментите, когато решим да поспрем за снимки :)

Мантинелите по пътя са рядкост.

Подобни къщички има през няколко километра. Оферират легло и покрив над главата. Възможностите за избор са ограничени, което обуславя и високите им цени.

Видят ли се струпани, спрели коли на някое място, значи има нещо за гледане. Виждаме отбивка край пътя, не са много, тази е първата от километри насам. Любопитно паркираме и ние. Поле, на което има различни по размер каменни купчини, подредени от преминаващите туристи. В миналите векове викингите са изпозлвали каменни канари за маркиране на маршрутите си. Сега подозирам, че се е превърнало в някаква интерпретация на заключените по мостовете катинари. Не се задържаме дълго.

Навлезли сме в територията на национален парк

Thingvellir (Þingvellir) 

Първата официална точка от Златния кръг. Има голям асфалтиран и разграфен паркинг, информационен център с мултимедия, сувенири, входът е свободен. Тук дори и тоалетната е автоматизирана и може да се плати с карта. Избързваме, за да изпреварим групата японски туристи, преди да започнем да си пречим на всяка крачка. Но парка е огромен и има място за всички.

От историческа гледна точка Thingvellir е мястото, където през лятото на 930 година е основан първия исландски парламент, с което се твърди, че се поставя и началото на Исландия като нация. На това средище хиляди хора от всички краища на острова са се събирали през вековете, за да проведат събрание, но в същото време в продължение на седмици са търгували, празнували, провеждали са игри.

Природният феномен, с който ни привлече обаче това място е пукнатината между северноамериканската и евразийската тектонични плочи, които бавно се отдалечават една от друга (с между 1-18мм на година) и чието буквално разкъсване може да бъде видяно при образувалият се между тях каньон. Това дава и обяснение за почти непрекъснатата сеизмична и вулканична активност, която не оставя Исландия в покой.

От панорамната площадка

Една от най-старите исландски църкви.

Времето започва да напредва, прекарали сме тук поне час. Отново сме в колата, втренчени в черното шосе и все така продължава да няма никакви дървета и храсти наоколо. Виждаме бензиностанция, първата по пътя ни откакто сме тръгнали.  Не се знае къде и кога ще има следваща. Колонките са на самообслужване, инструкциите се четат внимателно. Първо се въвежда прогнозна сума, за която искаме да заредим. Литър гориво е малко над 3 лв. Получавам моментално смс от банката за блокираната сума. Щом има достатъчна наличност зареждането може да започне. Изгорили сме едва десетина литра, затова щом автомата спира да влива бензин, остатъчната сума ми е върната в картата.

Навигацията ни подвежда и се озоваваме пред табела за някакъв голф и необитаема "частна собственост". Бързо сърфиране из интернет и разбираме, че сме се отклонили по друг път. Не е страшно, само няколко километра до правилното "кръгово" за път 35 и сме пред пренаселения паркинг на следващата забележителност. Поради популярността на мястото тук има огромен магазин с типични вълнени дрехи, закачливи сувенири с викингско присъствие и спасителен ресторант, в който хапваме поредния вкусен бургер. Една исландска студентка се опитва да ни убеди да направим анкета, която ще отнеме "максимум 5 минути". Не й се връзваме, половин час по-късно жертвите й още попълват отговорите в листовките. С подновена енергия и сили вече можем да видим:

Geysir

Това е именно първоизточника на думата "гейзер", от исландски "изригвам". Подробност обаче е, че Geysir всъщност изригва много рядко, понякога е неактивен и с години. За сметка на това на няколко десетки метра от него Strokkur прави невероятно шоу на всеки 5-8 минути. Пролуките в земята, отприщили този феномен, естествено са в следствие на земетресения.

Геотермална зона по пътя към главната атракция

Сред пушеците забелязахме скрити малки коминчета. Неясно е дали са само за подсилване на ефекта с пушека.

Вода бълбука от всяка дупка наоколо. Температурата й е 80-100 градуса.

Всяко зрелищно изригване е съпроводено с бурни, радостни възгласи от всички скупчени наоколо хора. Започва с дълбок бълбукащ звук, засилващи се кълба от пара и гореща струя вода изхвърчава на височини между 15-20, а понякога 40 метра.

Мисията за деня е добре изпълнена. Съвсем съзнателно пропускаме намиращия се в голяма близост водопад Gullfoss ("Златният водопад") и се отправяме към Selfoss, където сме резервирали нощувка в крайпътна ферма. Правим сериозно връщане в посока Рейкявик, но да имаш самостоятелна спалня и баня насред нищото има своята цена (заедно с доста по-високата парична равностойност). Да, това е едно от нещата, които за нас бяха много трудни в планирането. Малко са местата с подслон, на които можеш да проявиш туристическа лиготия. Ако комуналният живот не ти е присъщ и не можеш да пречупиш задръжките си, плащаш солено за това. И не че причината е в отдалечеността от големия град, в самия Рейкявик проблемът беше същия- масово местата за нощуване са със споделени удобства. Според мен има няколко причини. Макар Исландия да не страда изобщо от липса на туристически поток, той за щастие не е толкова масов (би било унищожително!), колкото в световно известните дестинации. От друга страна природата е толкова сурова и често жестока, че дори и малкото, което хората са изградили, периодично може да бъде отнесено от изригнала лава или силно земетресение. Не на последно място местните нямат проблеми с голотата. Това е страна с оскъдни слънчеви дни и всяка възможност за здравословна порция тен навън се използва. Има много, ужасно много термални води, реки и басейни, в които те обичат да се къпят и каляват дори в снежните месеци. Къде между тези им действия да вмъкнат време за срамежливост, суета или комплекси!? Така че ние, обременените, сме си виновни :)

Не знаем колко време ще ни отнеме пътя, почти не спираме за снимки. Редуват се ферма след ферма. Навсякъде пасат исландски овце (те също са по-специални) и коне, а към всяка селскостопанска постройка се виждат добре оборудвани трактори и машини- сигурно най-голямата мечта на всеки български дядо с парче обработваема земя. Размисляме се над чудесата, които тези хора правят, за да оцеляват сред такава природа и се чудим какво отглеждат на тази черна, вулканична земя. Намираме някои отговори през следващите дни.

Отбиваме в къща Lambastadir, внимаваме каменистият път да не причини някакви драскотини по колата, не ни трябват застрахователни разправии. Няколко свободни кончета пасат край пътя, не са зад ограда. Но след утринната случка не смея да ги доближа, правя опит да ги снимам в движение от колата и това май е най-близкия ми контакт с тези животни. Собственикът беше голям симпатяга, който кръстихме чичко Ламбастадир. Оглеждаше ни с интерес. Така сториха и патиците, които фръцкайки се дойдоха да ни посрещнат, клъвнаха ме по бутуша, задоволиха любопитството си и се врътнаха обратно, за да се върнат от където бяха дошли. Чичко Ламбастадир много се стъписа на историята ми от сутринта и обеща, че неговото куче е съвсем безобидно и че няма да имам проблеми с конете. Уви, повече на открито не ги видях. Показа ни и единствения си заек, който също се разхождаше щастливо и свободно из сламата. Бяхме напълно сами в цялата къща и щом светнахме лампа в стаята, до прозореца се наредиха две бели и една черна овца, гледайки нахално пришълците вътре. Къщата имаше собствен топъл извор, чиято вода на няколко минути сама се сменяше в пригоденото за посетители басейнче. При температура на въздуха близо до нулата потапяне в естествено горещата вода е заслужено  преживяване след дългия път.

Към 20.00 ч. се чува лека суматоха, на вратата на стаята се почуква и собственика идва да ни предупреди, че навън вече има красива Аврора. Скоростно навличам екипировката и изскачам навън, където се нареждам редом до новодошли гости. За тях е първото виждане на северно сияние, аз се изфуквам, че ми е за втора вечер. Слаба им е подготовката и бързо губят интерес, но първо всички се скупчват да гледат какво се случва при мен.

Оставам сама да се радвам на програмата, която природата ми е подготвила. Духовете на боговете (както са смятали векове назад) танцуват ли танцуват в пълна тишина. Над главата ми се вижда Млечния път, гледката е невероятна и незабравима!!! Съзвездията, които познавам в България са изключителна скука в сравнение с това, което виждам в Исландия. Сиянията са по цялото небе, трудно ми е да се завъртя на всички посоки, за да уловя всяка причудлива форма. Вътрешно тържествувам, една овца ми приглася в тъмното. След малко чичко Ламбастадир идва да я търси, черната овца се била загубила и явно това е бил някакъв отчаян зов. Е, не сме се разбрали с нея.
Тази нощ заспивам отново щастлива.

Маршрутът за деня

 Следва: Исландия (част3) - по южния бряг