Планета Исландия (част 4)

Облаците от предходната нощ така и не се бяха разсеяли и имахме една класическа есенна утрин - леко мъглива и по исландски студена. Хотелът беше препълнен и постепенно се оформяха групички за организирани турове из пещерите и ледниците в района. Ние не планувахме подобни, макар някои от тях да са интересни. Но първо обилна закуска с отгледани в Исландия странни на вкус, по-точно отвратително безвкусни, плодове и зеленчуци - домати, краставици, банани. Да, исландците отглеждат такива в оранжерии, подгрявани с геотермална вода. Видяхме такива при сумрак и изглеждаха като в серия на "Досиетата Х".

Нашата основна задача беше да започнем да се връщаме към Рейкявик с една по-продължителна отбивка:

Jokulsarlon

Ледената лагуна се намира на 15-тина километра преди град Höfn- най-близкия град по пътя след Vik- и е част от най-големия ледник в Исландия- Vatnajokull. Точно в противоположна посока на тази, в която сме в момента, от другата страна на ледника, продължава изригването на Holuhraun, който ни беше поизправил на нокти преди да тръгнем. Толкова силно се надявах дори за миг да видя от високо изригването, че проучих посоката, от която самолета ще заходи към Исландия и си резервирах място до прозореца от страната, от която би трябвало да видя нещо. За съжаление имаше плътни облаци и не успях. Исландците много умело използват всичко, което природата им предоставя. В момента, в който бяха разрешени полети над района на изригването, всеки ден, целодневно от Рейкявик се организираха туристически полети с хеликоптер над мястото, но цената от 650 евро на човек можеше само да ме накара да плача безсилно в душата си. Вътрешните ми терзания обаче бързо изчезнаха щом стъпихме в Исландия. Щом не може да видим огън, нека да видим лед!

Jokulsarlon е само на 10-тина километра от хотела и много бързо се изправихме пред сюрреалистичен пейзаж. Блокове от искрящо бели и сини ледове плуваха в огледално езеро на фона на черни вулканични възвишения. Около 10-тина тюлена си играеха на безопасно от брега разстояние, но в същото време с нескрит интерес с периферното си зрение следяха дали хората ги наблюдават, за да покажат някой и друг номер във водата.

За съжаление тюлените не смееха да се приближат до брега.

Разходихме се наоколо, докато чакаме да се качим на амфибия, за която платихме 30 евро на човек. Работното време на туровете е между 10-17 ч. като през зимата не работят. В очакванията ни мястото трябваше да е по-голямо, отколкото всъщност изглеждаше. Леко разочарование преживях и в момента, в който се озовахме с лодката във водата. Искаше ми се наистина да минем близо до големите ледени блокове, но всъщност се разхождахме на доста голямо разстояние от тях. Причината е, че това, което виждаме на повърхността е едва малък процент от реалния размер на плуващите ледове. Около 90 % от тях са скрити под водата и лодката може да се превърне в мини Титаник при неочакван сблъсък с айсберг, а езерото на места е с 200 метра дълбочина. Откъсналите се от Vatnajokull гледчерни парчета престояват в тази лагуна докато се разтопят и се влеят в Атлантическия океан. Поради постоянното им движение и топене пейзажът тук всеки ден е различен. В нашия ден, в тази сутрин, ледовете се подаваха над повърхността едва около 3-4 метра максимум, което не ни беше достатъчно.

100 годишен лед

Нашият гид, много симпатична французойка, натроши малка буца лед, която асистентите й подадоха от водата и ни оферира да опитаме най-старата вода в живота си. Филипинци, канадци, японци, италианци, всички отказахме и тя през оставащите 20 минути си осмукваше парченцата, докато изреждаше заглавията на холивудски филми, снимани тук и факти, свързани с глобалното затопляне, увеличили размера на езерото.

Много фотографи идват вечер до лагуната, защото наоколо няма светлини и е прекрасен фон за наблюдение/ снимане на северни сияния. Жалко, че ние минахме в пълен мрак вечерта край нея, за да разберем навреме колко чудесно място е  за такива занимания.

След като това изживяване осмисли деня ни, отново сме в колата, с която ни очаква здраво каране. Двудневното мотаене по южния бряг сега трябва да бъде взето отново, но на бързи обороти за няколко часа. Време е да видим от къде сме минали в тъмното предната вечер. На дневна светлина е много по-добре и не толкова страшно, въпреки мрачните надвиснали облаци. Не трябва да спираме много, затова се примирявам да снимам през прозореца в движение.

Всяка забележителност или природно чудо е обозначено с такава табела. Ледникът Fjallsarlon е само на няколко километра от ледената лагуна.

Времето днес се мръщи.

Мъхове и ледници

 
Пейзажът е разнообразен откъм форми на планини, върхове, възвишения и се сменя бързо като на филмова лента. Все пак на първата появила се отбивка успявам да извоювам бързо спиране с изглед към още един ледник.

Svinafellsjokull. Тук правят някои от туровете в ледени пещери, както и трекове по ледника.

И изведнъж, сякаш отсечена с линия, земята става безцветна. Пожълтелите мъхове са изместени от черно, необятно поле. Няма растителност, няма нищо освен вулканична пепел и  мини реки, спуснали се от разтопените в далечината ледници. На пътя, сред тази пустиня сме ние и брулещия страничен вятър, който може да ни изхвърли от пътя всеки момент. Това е мястото, което минахме в пълен мрак и както вечерта, така и при дневна светлина е достатъчно зловещо. Примолвам се да спрем в самия край на полето, едва удържам вратата на колата, за да не се обърне. Не успявам да облека якето си, вятърът е толкова силен, че се отказвам и бързо влизам обратно. В паниката хвърлям бързо фотоапарата на седалката и почти сядам върху него. Завършвам само със счупен филтър и си отдъхвам, че щетите са минимални. От някъде се появява джип, от чиито шибидах набързо се появява фотоапарат. Завиждам им в този момент.

Черно, пустинно лава поле

Потегляме леко наплашени, но мълчаливи и отново със заявка за никакво спиране по пътя. Преодоляваме за пореден път в самота участъка с наречените от нас "говорещи мъхове", но осезаемо приближаваме до човешко присъствие.

Няколко стотин километра и часове по-късно достигаме целта за деня:

вулканът Kerið

Тук е единственото място, на което плащаме вход от около 2 евро на човек и то малко преди човекът на касата да си тръгне. Няма ограждения, така че в извън работното време едва ли е проблем разглеждането. Тръгваме пеш по утъпкани червени пътеки и след минути изкачване сме на ръба на 6500-годишния овален кратер на неактивен вулкан, понастоящем пълен с вода.

Отправяме се към столицата, където затваряме кръга на това пътешествие.

Маршрутът за деня

На тръгване си купих съвсем прясно издадена книга с фотографии, озаглавена "Планета Исландия" и много ми хареса. Съвсем точно дава определение на природата, която има на този невиждан остров. За себе си ще кажа, че гледките, които запечатах и в снимки, и в главата си все още остават ненадминати. Затова планувам да се върна отново някой ден, този път на север. Дано!

Исландия (част 2) - Златният кръг

Оставаше да минем още едно кръгово, за да се включим в главния път 1 и да излезем от Рейкявик. Но объркахме изхода, което малко изостри комуникацията в колата. За щастие грешката се поправи много лесно и най-сетне се измъкнахме от града, задминавани от няколко пълни туристически автобуса. Значи сме на прав път! Времето и пътната обстановка бяха прекрасни- слънчево и сухо- оства да изпълним плана за деня- да покрием част от маршрута от т.нар. Златен кръг (Golden Circle Route), без излишно бързане.

Заредиха се есенни, още сутрешно-заскрежени пейзажи и аз естествено се окопитих след объркания маршрут и поисках да спрем, за да поснимам. Пътят няма мантинели и е много изкушаващо да се стопира в канавката, но засега ще спазваме благоприличие.  Виждаме някакво безлюдно пътче, на което отбиваме. Докато се чудя накъде да се завъртя, невиждала чуждоземни ферми, на малкото пътче настава трафик, няколко коли маневрират, за да ни задминат, всички шофьори говорят по телефоните си. Аз получавам упреци, заради които потегляме.

Караме минути, в дясно - друга ферма, чиито коне са дошли съвсем до оградата край пътя. Какъв късмет, рано-рано ще направя снимки и на исландските коне, та да ги отметна като "забележителност". Слизам. Дели ни някакво каналче и още 10-15 метра, конете вдигат глава, забелязали са ме. Малко приготовления и тъкмо да фокусирам, чувам някакъв човек крещи в далечината. Фермата е на около километър навътре. Той вика и размахва ръце. Привлича ми вниманието. Чувам лай на кучета, той продължава да крещи, лаят приближава. В мен се събужда някакъв инстинкт за спасение, побягвам като престъпник и успявам да вляза в колата точно преди кучетата да са стигнали до телената ограда. Не мога да повярвам! Като в американски уестърн трябваше и с пушка да ми цели в краката може би? Добре че в Исландия няма нито постоянна армия, нито полицията е въоръжена  (до скоро), за да са популярни оръжията. Този явно е насъбрал доста, за да предприеме такива действия. Никакви коне повече, заявявам. Никакво спиране повече, заявява пък шофьора.

Какво им е толкова специалното на тези коне? Не сте виждали такива, освен ако не се вълнувате дълбоко от тези животни или не сте били вече в Исландия. Те са порода, която се селектира само тук, като със закон е забранен вносът на други видове, с цел да бъдат запазени такива, каквито исландците са ги създали преди векове. Ако някой исландски кон бъде изнесен от страната това е завинаги, той не може да бъде върнат обратно.  Не са толкова изящни, колкото например състезателните жребци, почти с размер на пони, муцуната им е по-къса, а гривата им е гъста и доста буйна спрямо размера на тялото. Освен това имат някакъв специален, пети ход, който при другите породи коне не съществува. Поради липса на хищни животни на острова, конете в Исландия са дружелюбни и неплашливи на теория, но при индиректен сблъсък със собственика им може да се стигне до неочаквани ситуации, както се случи за лош късмет на мен.

Продължаваме по пътя, вече сме се отклонили по път 36, разминаваме се предимно с джипове. Малката ни количка спазва ограниченията от максимална скорост за острова 90 км, но май е единствената. Шосето е хубаво, няма една дупчица по него, но не смеем да нарушаваме правилата. Дни преди да тръгнем в един исландски блог се обсъждаше глобата за превишена скорост на чужденец. Бил сниман от камера, докато карал със скорост 100-110 км/ч извън града. Получил фиш за глоба, равна на 150 евро. В същото време исландската авторка на блога сравняваше своята глоба, получена за същото провинение, равняваща се на 50 евро. Макар и негласно стигаме до извода, че и в Исландия има двоен стандарт за чужди и местни, така че да не са се чули оплаквания! Междувременно ние правим възможното, за да избегнем подобни нарушения. Не бързаме, ограниченията изглеждат поносими и не се променят, освен ако не наближим някакво миниатюрно селище от 3-5 къщи. Мигащи табла показват скоростта с усмихнато човече ако сме в рамките на ограничението.

Трафикът не е натоварен, освен в моментите, когато решим да поспрем за снимки :)

Мантинелите по пътя са рядкост.

Подобни къщички има през няколко километра. Оферират легло и покрив над главата. Възможностите за избор са ограничени, което обуславя и високите им цени.

Видят ли се струпани, спрели коли на някое място, значи има нещо за гледане. Виждаме отбивка край пътя, не са много, тази е първата от километри насам. Любопитно паркираме и ние. Поле, на което има различни по размер каменни купчини, подредени от преминаващите туристи. В миналите векове викингите са изпозлвали каменни канари за маркиране на маршрутите си. Сега подозирам, че се е превърнало в някаква интерпретация на заключените по мостовете катинари. Не се задържаме дълго.

Навлезли сме в територията на национален парк

Thingvellir (Þingvellir) 

Първата официална точка от Златния кръг. Има голям асфалтиран и разграфен паркинг, информационен център с мултимедия, сувенири, входът е свободен. Тук дори и тоалетната е автоматизирана и може да се плати с карта. Избързваме, за да изпреварим групата японски туристи, преди да започнем да си пречим на всяка крачка. Но парка е огромен и има място за всички.

От историческа гледна точка Thingvellir е мястото, където през лятото на 930 година е основан първия исландски парламент, с което се твърди, че се поставя и началото на Исландия като нация. На това средище хиляди хора от всички краища на острова са се събирали през вековете, за да проведат събрание, но в същото време в продължение на седмици са търгували, празнували, провеждали са игри.

Природният феномен, с който ни привлече обаче това място е пукнатината между северноамериканската и евразийската тектонични плочи, които бавно се отдалечават една от друга (с между 1-18мм на година) и чието буквално разкъсване може да бъде видяно при образувалият се между тях каньон. Това дава и обяснение за почти непрекъснатата сеизмична и вулканична активност, която не оставя Исландия в покой.

От панорамната площадка

Една от най-старите исландски църкви.

Времето започва да напредва, прекарали сме тук поне час. Отново сме в колата, втренчени в черното шосе и все така продължава да няма никакви дървета и храсти наоколо. Виждаме бензиностанция, първата по пътя ни откакто сме тръгнали.  Не се знае къде и кога ще има следваща. Колонките са на самообслужване, инструкциите се четат внимателно. Първо се въвежда прогнозна сума, за която искаме да заредим. Литър гориво е малко над 3 лв. Получавам моментално смс от банката за блокираната сума. Щом има достатъчна наличност зареждането може да започне. Изгорили сме едва десетина литра, затова щом автомата спира да влива бензин, остатъчната сума ми е върната в картата.

Навигацията ни подвежда и се озоваваме пред табела за някакъв голф и необитаема "частна собственост". Бързо сърфиране из интернет и разбираме, че сме се отклонили по друг път. Не е страшно, само няколко километра до правилното "кръгово" за път 35 и сме пред пренаселения паркинг на следващата забележителност. Поради популярността на мястото тук има огромен магазин с типични вълнени дрехи, закачливи сувенири с викингско присъствие и спасителен ресторант, в който хапваме поредния вкусен бургер. Една исландска студентка се опитва да ни убеди да направим анкета, която ще отнеме "максимум 5 минути". Не й се връзваме, половин час по-късно жертвите й още попълват отговорите в листовките. С подновена енергия и сили вече можем да видим:

Geysir

Това е именно първоизточника на думата "гейзер", от исландски "изригвам". Подробност обаче е, че Geysir всъщност изригва много рядко, понякога е неактивен и с години. За сметка на това на няколко десетки метра от него Strokkur прави невероятно шоу на всеки 5-8 минути. Пролуките в земята, отприщили този феномен, естествено са в следствие на земетресения.

Геотермална зона по пътя към главната атракция

Сред пушеците забелязахме скрити малки коминчета. Неясно е дали са само за подсилване на ефекта с пушека.

Вода бълбука от всяка дупка наоколо. Температурата й е 80-100 градуса.

Всяко зрелищно изригване е съпроводено с бурни, радостни възгласи от всички скупчени наоколо хора. Започва с дълбок бълбукащ звук, засилващи се кълба от пара и гореща струя вода изхвърчава на височини между 15-20, а понякога 40 метра.

Мисията за деня е добре изпълнена. Съвсем съзнателно пропускаме намиращия се в голяма близост водопад Gullfoss ("Златният водопад") и се отправяме към Selfoss, където сме резервирали нощувка в крайпътна ферма. Правим сериозно връщане в посока Рейкявик, но да имаш самостоятелна спалня и баня насред нищото има своята цена (заедно с доста по-високата парична равностойност). Да, това е едно от нещата, които за нас бяха много трудни в планирането. Малко са местата с подслон, на които можеш да проявиш туристическа лиготия. Ако комуналният живот не ти е присъщ и не можеш да пречупиш задръжките си, плащаш солено за това. И не че причината е в отдалечеността от големия град, в самия Рейкявик проблемът беше същия- масово местата за нощуване са със споделени удобства. Според мен има няколко причини. Макар Исландия да не страда изобщо от липса на туристически поток, той за щастие не е толкова масов (би било унищожително!), колкото в световно известните дестинации. От друга страна природата е толкова сурова и често жестока, че дори и малкото, което хората са изградили, периодично може да бъде отнесено от изригнала лава или силно земетресение. Не на последно място местните нямат проблеми с голотата. Това е страна с оскъдни слънчеви дни и всяка възможност за здравословна порция тен навън се използва. Има много, ужасно много термални води, реки и басейни, в които те обичат да се къпят и каляват дори в снежните месеци. Къде между тези им действия да вмъкнат време за срамежливост, суета или комплекси!? Така че ние, обременените, сме си виновни :)

Не знаем колко време ще ни отнеме пътя, почти не спираме за снимки. Редуват се ферма след ферма. Навсякъде пасат исландски овце (те също са по-специални) и коне, а към всяка селскостопанска постройка се виждат добре оборудвани трактори и машини- сигурно най-голямата мечта на всеки български дядо с парче обработваема земя. Размисляме се над чудесата, които тези хора правят, за да оцеляват сред такава природа и се чудим какво отглеждат на тази черна, вулканична земя. Намираме някои отговори през следващите дни.

Отбиваме в къща Lambastadir, внимаваме каменистият път да не причини някакви драскотини по колата, не ни трябват застрахователни разправии. Няколко свободни кончета пасат край пътя, не са зад ограда. Но след утринната случка не смея да ги доближа, правя опит да ги снимам в движение от колата и това май е най-близкия ми контакт с тези животни. Собственикът беше голям симпатяга, който кръстихме чичко Ламбастадир. Оглеждаше ни с интерес. Така сториха и патиците, които фръцкайки се дойдоха да ни посрещнат, клъвнаха ме по бутуша, задоволиха любопитството си и се врътнаха обратно, за да се върнат от където бяха дошли. Чичко Ламбастадир много се стъписа на историята ми от сутринта и обеща, че неговото куче е съвсем безобидно и че няма да имам проблеми с конете. Уви, повече на открито не ги видях. Показа ни и единствения си заек, който също се разхождаше щастливо и свободно из сламата. Бяхме напълно сами в цялата къща и щом светнахме лампа в стаята, до прозореца се наредиха две бели и една черна овца, гледайки нахално пришълците вътре. Къщата имаше собствен топъл извор, чиято вода на няколко минути сама се сменяше в пригоденото за посетители басейнче. При температура на въздуха близо до нулата потапяне в естествено горещата вода е заслужено  преживяване след дългия път.

Към 20.00 ч. се чува лека суматоха, на вратата на стаята се почуква и собственика идва да ни предупреди, че навън вече има красива Аврора. Скоростно навличам екипировката и изскачам навън, където се нареждам редом до новодошли гости. За тях е първото виждане на северно сияние, аз се изфуквам, че ми е за втора вечер. Слаба им е подготовката и бързо губят интерес, но първо всички се скупчват да гледат какво се случва при мен.

Оставам сама да се радвам на програмата, която природата ми е подготвила. Духовете на боговете (както са смятали векове назад) танцуват ли танцуват в пълна тишина. Над главата ми се вижда Млечния път, гледката е невероятна и незабравима!!! Съзвездията, които познавам в България са изключителна скука в сравнение с това, което виждам в Исландия. Сиянията са по цялото небе, трудно ми е да се завъртя на всички посоки, за да уловя всяка причудлива форма. Вътрешно тържествувам, една овца ми приглася в тъмното. След малко чичко Ламбастадир идва да я търси, черната овца се била загубила и явно това е бил някакъв отчаян зов. Е, не сме се разбрали с нея.
Тази нощ заспивам отново щастлива.

Маршрутът за деня

 Следва: Исландия (част3) - по южния бряг