Азорски острови (част 4): В преследване на китове

Май, 2015 г.

Денят, заради който беше замислено цялото пътуване настъпи. Главна цел: да видим китове. Много картинки изгледах, фантастични представи изградих. Очаквах подскоци, въздушни струи над водата, настройвахме се дори подводни снимки да правим. Но какво всъщност се случи?

Поддържах комуникация с тур агенцията, която ни предупреди да запазим възможно най-скоро места за лодките, защото заради редицата от дни с лошо време, желаещите да се включат били много. В късния следобед на предходния ден местата за зодиаците вече бяха напълно изчерпани, което изключваше вероятността за снимки под вода (смятахме да потопим GoPro-то от лодката). Нямахме друг вариант, освен да се запишем за сутрешен тур на голяма лодка, резервирахме също места за следобед за зодиак. Посъветваха ни да закусим леко, изключвайки млечни продукти, за да имаме приятно и безаварийно преживяване. 

На сутринта едва преглътнах едно мини кроасанче, леко се притеснявах, но повече се вълнувах за предстоящия ден. Качването на лодката закъсня с половин час, тъй като се чакаше голяма група от круизен кораб. Една британка залъгваше невръстните си хлапета с бисквити, за да не скучаят. Потеглихме бавно, биоложката на палубата даваше инструкции за безопасност: имаше някакви спасителни жилетки, но не за всички, за останалите се предвиждаха спасителни лодки. Забранено беше хвърляне на храна зад борда, за останалото- гласът ѝ бе заглушен от вятъра.

Откриха се красиви гледки към отдалечаващия се остров, освежаващи океански пръски отскачаха към палубата. Постепенно водата потъмняваше, а малките, игриви вълнички се замениха с дълги, тромави линии. Но океанът още пазеше спомени от току що отминалите бури. Когато сонарът засече китове, капитанът с мощност насочи лодката перпендикулярно на изпречилата се водна маса. Бяхме в хартиена лодка, с която вълните се забавляваха, подхвърляха я на хребета си, а после заливаха кърмата. Екипажът потърси паднали зад борда хора, имаше мокри, но всички бяха успели да се задържат за перилата. Онези английски деца вече съжаляваха за изядените бисквити, исках да им съчувствам, но морската болест беше връхлетяла и мен. Не познавах това усещане. Единственото, за което имах сили е да се съсредоточа в хоризонта и да се опитам да дишам. Може би съм изглеждала достатъчно зле, за да получа найлонова торбичка. Вятърът я издуваше във всички възможни посоки и ако се беше наложила употребата й, по-скоро щях да наруша бордните правила, отколкото да я напълня със съдържимо. Изведнъж двигателите спряха. Бяхме достигнали предполагаемото място, на което се очакваше да зърнем два кита. Имаше достатъчно неизвестни - ще изплуват ли изобщо на повърхността и в коя посока ще се случи това? Пукаше ли ми? Ни най-малко! Клатенето на лодката на едно място правеше състоянието ми още по-мъчително и просто исках това да приключи. Всички гледаха в една посока, изведнъж биоложката възкликна, сочейки в противоположна посока. Гръб на финвал (fin whale) се плъзнал по повърхността на водата. Едва ли някой го видя, освен нея. Междувременно се появиха още няколко лодки, всички отчаяно търсещи доказателство за съществуването на китове в района. Сменяхме няколко пъти позицията си, още един вик и някъде там напред кит издухал струя въздух. Партньорът ми го видял, значи е достатъчно. Дано да се връщаме вече! Шведска баба от круиза почти седна върху мен и извади банан да похапне. Доста смело от нейна страна. Б. беше свежар, опитваше се да ме снима с GoPrо-то докато агонизирам, с което развесели бабата и нейния дядо.

Надпревара с игриви делфини, костенурка, вятър, хоризонт, дишам! Навлизайки в плитчините изведнъж отново се почувствах жива. След още няколко минути с радост стъпих на твърда земя, след още 5 краката ми вече не трепереха. Веднага отменихме следобедната резервация за зодиака и запълнихме следобеда с красиви гледки на сушата.

Потеглихме навътре към планината. Пътят макар и не толкова нов и малко по-груб, вървеше гладко, с голяма доза завои. Изведнъж навигацията съобщи, че сме стигнали крайната си цел, а всъщност гледката не отговаряше на търсеното. Върнахме се към периферията на селцето и съвсем предсказуемо в кръчмо-кафето имаше хора. С амбицията, че ще се справя на португалски и с една карта в ръка, поздравих изпречилия се пред мен човек:
- Bom dia!
За секунди му беше ясно:
- Знаете ли английски? Май така ще ни е по-лесно да се разберем!

Оказа се, че навигацията ни е била права, но само отчасти. Отвела ни е до точката, от която тръгват пешеходните маршрути. Мъжът ни уверяваше колко красиво било по пътя, но пък и не се бяхме подготвили за двучасов преход, така че този вариант отпадна на секундата. За да стигнем с колата, трябваше да тръгнем  към противоположната част на острова и в Ribeira Grande, на едно голямо кръгово, да заходим от другата страна на острова към крайната цел. Успяхме и въпреки серията завои, гледката ни възнагради:

Lagoa do Fogo

Високо и далече от шума на града и магистралата, тук беше изключителна тишина.

Денят и престоят ни завършиха при залез сред чаените тераси. Вече можеше да се прибираме към дома.

Азорски острови (част 3): слънце и каяци

Започнахме в Част 1.

Преминахме дъждовни препятствия в Част 2.

Май, 2015 г.

Събуждане без дъжд! Прекрасно слънце пробива през прозореца. Хапнахме поредната скучна азорска закуска - никакви зеленчуци и само малки банани за плодове - и вече сме навън. Намираме се в Lаgoa, градче в голяма близост до Понта Делгада, съответно- никакво затруднение да се стига до всички забележителности с кола, а цените на нощувките- осезаемо по-ниски. Точно до хотела ни се намира голям ресторант, с неуютно празна зала, но с изглед към бурния океан и най-най-апетитната риба меч на скара (и Queijo Sao Jorge- сирене, което се произвежда на един от островите). Два пъти се отбихме в този ресторант и двата пъти рибата на деня беше различна, прясна и много вкусна.

Кратка разходка по каменистия бряг и пак сме на пътя. По шосето сме сами с километри, но въпреки това минахме няколко кръгови кръстовища, а аз дори успях да навигирам към грешен изход. Шофьорът се изнерви леко, защото (разбираемо) беше нетърпелив за трудно уговорения тур с момчетата от Azores Adventures. Отклонението е само 7 км и успяхме да стигнем навреме, въпреки участъка със завои преди финалната точка:

Lagoa das Sete Cidades 

(в превод: Лагуната на седемте града)

Няма седем града, разбира се, но има прелюбопитни езера - синьо и зелено. Разликата в цвета им се вижда най-добре, когато се погледнат отвисоко на една от многото предвидливо създадени отбивки по пътя.

Езерата са напълнили основата на угаснал вулкан  и са отделени помежду си с мост. Паркирахме безпроблемно и всеки от нас започна индивидуалното си забавление- рожденикът да кара колело в калта по склоновете на вулкана, а аз- да обикалям пеш в основата му. Резервирането на колездачния тур не беше лесно, заради изискването от минимум двама участници, но след като поискахме още един тур за следобед, си стиснахме ръцете с организаторите.

Около зеленото езеро има пътека, по която може да се направи пълна обиколка. Цялата е "обкантена" с цветни, цъфнали храстчета, поддържани перфектно, патки се разхождаха и плуваха във водата, имаше дървени маси и пейки за пикник. За съжаление изминалите бури бяха оставили отпечатък- прекършени дървета и клони затрупваха на места пътеката. Поне прескачането им ми достави някакво разнообразие в самотната и скучновата разходка. А исках и аз да катеря вулканични склонове. Но не успях да открия група, към която да се присъединя, а и в тази кал едва ли щеше да е разумно.

Зеленото езеро:

Синьото езеро с все още заплашителни облаци:

Два часа по-късно направихме среща на разделителния мост, последвана с кратка обедна почивка, похапване, освежителна маракужá и разбор на самостоятелните ни изяви покрай и в кратера. И дойде ред на следващия тур - каяци за начинаещи. Какви начинаещи, бяхме си съвсем новобранци! Освен по непохватните загребвания, водещи до главозамайващо въртене в кръг, новакът може да бъде разпознат още и по глупавата идея да влезе в каяк с ежедневните си дрехи и с обувки. Добре поне, че оставих фотоапарата на сушата, защото слизайки от водата от мен се изцеждаше вода, сякаш изобщо не съм стояла в плавателен съд.

Доста се старах с греблата, но стана ясно, че не ми достигат силите и преча за поемането на правилния курс. По-ефективно беше само да се возя. Романтика!

За да е пълна радоста от оправящото се време, оползотворихме остатъчния следобед с обхождане на познати шосейни маршрути. Най-сетне успяхме да зърнем азорски бряг. На най-ключовите места с красиви гледки има изградени площадки за спиране, добре обозначени с табели, места за сядане и пикник. Трябва само късмет за хубаво време.

Част 4: В преследване на китове

Азорски острови (част 2): с автомобил из о. Сан Мигел

Началото бе в част 1 - Понта Делгада на о. Сан Мигел.

Май, 2015 г.

След цял пропилян дъждовен ден, реорганизирахме наема на колата и я поискахме по-рано, с надеждата да се измъкнем от леещото се мокро проклятие. Добре че офисът на фирмата беше на пешеходно разстояние. Там ни посрещна учтив чичко с американски английски, на края на всяко изречение слагаше "сър". Живна, когато видя България в документите и сподели, че сме първите българи, които среща, след познатия му баскетболист Слави, играл някога в местния отбор. Посъветва ни да не се качваме на магистралата, защото винаги в такова време се покривала с мъгла, а да хванем второстепенния път из малките градчета. Не го послушахме, искахме възможно най-бързо да избягаме в друга част на острова, а и минаването през градчетата, без да можем да слезем и да ги разгледаме, само щеше да ни дразни още повече. Човекът се оказа прав и мъглата беше непрогледна, но пък магистралата не беше и дълга, така че бързо мина.
Първа цел: Villa Franca (Do Campo) - градче/селце, не знам как да го определя според тамошните размери.

С влизането от главния път стопирахме на голям безплатен паркинг. Дъждът тъкмо се канеше да спре и по закътаните улички се разминахме тук-таме с местни, изпълзяли от сухите си укрития. Всички до един ни поздравяваха с Bom dia! (Добър ден!), а ние с охота им отвръщахме. 

По време на организацията на пътуването имах сериозно негодувание защо някои от активностите на Сан Мигел започват чак на 1 юни, след като туристи има и в предходните месеци. Драмата ми беше, че няма лодки, с които да стигнем до един интересен миниатюрен остров, с ограничен дневен достъп - Ilheu Vila Franca. Той е с кръгла форма, а в центъра му Атлантическият океан е образувал кътче за гмуркане с рибки и морски звезди. Единствената ни възможност била ако някое водолазно училище има група и склони да ни включи в превоза до там. Предвид времето и вълните, които бушуваха, на място изобщо не се и опитах да говоря с когото и да било по въпроса. Спуснахме се до брега, от където се полюбувахме с влажен поглед (заради ръменето, не за друго) на острова от дистанция.

После местното гостопримство продължи в един хоремаг, в който потърсихме нещо леко за хапване. Едната от общо две маси веднага беше освободена, за да седнем, но любопитните погледи продължаваха да бъдат приковани в нас. Осмелиха се да ни попитат от къде сме и "разговорът" тръгна. Не съм сигурна, че знаеха точно къде е България, само демонстрираха познания, че е далече. Но погледнато от средата на Атлантика, реално всичко е далече, та нямаше как да сбъркат. След препоръка за опитване на типичен местен десерт и Kima (газирана напитка с аромат на маракуя), поупражнихме португалски, което създаде приятна, весела глъч. Беше важно да се знае, че маракуя всъщност е маракужá, доста популярна явно, щом всякакви напитки и млека имаха задължително вариация с такъв вкус.

Намесвайки маракуята ще вметна, че на островите се отглеждат ананаси и мини банани. Първите са задължителни за опитване- много сочни и сладки, докато при бананите нямаше разлика във вкуса.

Под стартиралите отново дъждовни капки потеглихме по силно криволичещия път, водещ до Furnas. Нямаше смисъл да излизаме от колата, мъглата не позволяваше да видим каквото и да било в градчето. По тази причина и намирането на едноименната термална местност не стана от първия път. Навигацията ни показваше, че сме край езеро, но така и не го виждахме. Срещнахме обаче пешеходци с дъждобрани, които го обикаляха и те ни ориентираха къде са зоните, в които се приготвя cozido - местен специалитет, сготвен чрез естествената топлина в земята. Сутрин няколко ресторанта заравят в специално направени дупки тенджери със свинско и пилешко месо, наденици и зеленчуци. Оставят съдовете да къкрят и задушават няколко часа, използвайки топлината на термалните води тук. В 12.30 ч. ги изравят и организираните с рейсове туристи биват отвеждани на обяд в ресторанти в градчето. Най- популярният сред тях е Toni's,  в който се излъгахме да отидем и ние, но ако не се консумира cozido (което ние не направихме) всичко останало там е прехвалено и твърде надценено.

Платихме вход от 50 евро цента на човек, мислейки си, че трябва да стигнем пеш. Бяхме без дъждобрани, а китайския чадър вече беше счупен. Не знам защо решихме, че няма да вали повече... И тръгнахме покрай топли на допир скали, следвайки засилващия се мирис на сяра. 

Бълбукаща вода

Купчинките със заровени ястия са маркирани и с табелки на чий ресторант принадлежат.

Ястията вече бяха заровени, гледки разбираемо липсваха и като се има предвид, че със сярните изпарения събудихме спомените за гейзерите в Исландия, тук ни беше скучно, защото нищо не се случваше. Все пак сумата за вход беше пренебрежимо малка, затова дадохме шанс на "забележителността" още веднъж през идните дни...

Отново заваля! Дори кросът до колата не ни спаси от намокряне. Ще си вземем ли най-сетне поука?! 

Продължихме към Nordeste. Главната цел е достигането на най-западната точка на острова, където се кипри един фотогеничен фар. Пътят е меко казано "къдрав". Обратни завои един след друг, тръгнали са свлачища, мъгла, ураганен вятър. Сами сме на пътя и това е нормално, кой ще тръгне в това време по забележителности? Добираме се до Povoação и за почуда не сме сами- има още 2 автомобила с туристи на кея! Леко загатване за драматичните гледки, които щяхме да видим от високо при хубаво време. Ние дойдохме от облаците по върховете:  

И сме се запътили пак към облаците:

Ръми леко, и другите туристи се изнесоха. Останах сама и от някъде се появи местният луд, с подскоци и крясъци бързо ме приближи. Май е време и за нас да се махаме от тук. "Мръсна газ" по стръмни еднопосочни улички, тук е още по-безлюдно, къщите изглеждат като изоставени. В дворовете и по улиците имаше поставени чучела с човешки ръст, различни сюжети, пози, облекло- нещо като нашите кукери- гонят злите духове. 1 май е, празник, на който посрещат пролетта. Голямо посрещане ни спретнаха!

Стигнахме до отбивката за фарът с голямо "Ф" в Nordeste. До него се върви около километър пеша. Е, може и с колело, за който го влече. Половинката настоя да отидем, нищо че валяло. Нали вече сме мокри, хе хе! Така и не слязохме от колата. Гладът вече се обажда, природата ни зове. Навигацията услужливо ни отведе по куп еднопосочни улички до единствения на картата ресторант... който се оказа строителна площадка в момента. Отсреща имаше бензиностанция, но са колонки на самообслужване и тоалетни няма! Вали из ведро, като из две-три даже; котки, кучета, крави и овце се сипеха над нас. Бяхме паркирали самотно на огромен площад, а на хоризонта отчайващо беше атлантическа бездна. Изведнъж някакви хора притичваха иззад ъгъла, спасение! Спасителниет фар обаче бързо угасва. Частно парти, детски рожден ден. Заприказвах се с майките и след доста чудене от тяхна страна се оказва, че O Forno, пекарната зад църквата, днес работела. Сипех благодарности, църквата се виждаше от нас, но не и от навигацията. Ще тичаме до там! Щафетата ни предадоха едни от хората, които срещнахме на кея в Povoação. Друго може да няма, но тичащи туристи из Nordeste в този момент се намираха в изобилие. А в пекарната също бяха запразнили, само 5-6 pastel de nata, но като няма хляб и пасти ставаха.

За щастие от тук можехме да тръгнем по магистралата отново. Бурята продължаваше да ни подмята като хартиена лодка, карахме с 40 км/ч на късмет, нищо не се виждаше, добре че нямаше движение покрай нас. Половин напрегнат час по-късно нещата се успокоиха и мернахме чаените плантации край пътя- единствените такива в Европа и голям интерес за мен.

Спряхме колата пред мини фабриката- музей, има безплатен паркинг, входът към музея също е безплатен. Затова безпроблемно се скрихме от дъжда в къщата и разгледахме набързо машините из стаите с обяснения за процеса по обработка и сортиране на чая. Има безплатна дегустация, могат да се купят и пакетчета с него. В нормален работен ден би трябвало да има и работнички из стаите на фабриката. Не знам доколко ефективно работят или функцията им е само забавление за туристите. До тук добре, но целта е друга и нервно надничах през две-три минути навън, за да изхвърча при моменталното спиране на дъжда. Нямаше такива изгледи, затова взех счупения чадър и започнах да катеря баира на отсрещната страна на пътя. За съжаление не се виждаше нито колко има още напред, нито колко съм изкачила, зад мен пак падаше мъгла. Между борбата с вятъра, меките коловози, пълни с вода, счупения чадър и брулещия срещу мен дъжд се случи една глупост. Катерих 20 минути, за да установя, че не взех резрвните батерии с мен, а тази във фотоапарата свърши. На всичко отгоре се разлая някакво куче и си казах, че отново сгафих. След като един фермер в Исландия пусна кучетата си срещу мен, когато се опитах да доближа конете му... имам сериозни задръжки щом чуя лай. А тук колата беше далече и нямах никакъв шанс да избягам. Изсипах куп благословии към себе си и пораженчески се върнах в колата докато не е късно. Беше започнало да се стъмнява, та беше безсмислено да продължавам да упорствам.

Тази вечер не спахме в столицата. Бяхме резервирали в Lagoa. Разстоянията са наистина малки, така че нямаше значение коя ще бъде отправната ни точка за следващия ден. 

Маршрутът ни в този ден:

Следва:  Част 3

Азорски острови (част 1): Понта Делгада, о. Сан Мигел

Плажове с ослепително бял пясък, хвърлящи рехава сянка палми, нереално синя вода е екзотиката, която извиквам в главата си, когато чуя думата "остров". Не такъв е случаят обаче, щом стане дума за Азорските острови и признавам си, погрешно градената с години представа, доведе до леко разочарование. Дали заради отдалечеността си от континентална Европа и скъпото стигане до там, дестинацията беше сравнително непозната и с неправилно поставян й етикет не само от нас, но четейки из чуждите форуми, също сред голяма част от американците. Всъщност островите са едно атлантическо бижу, съхранило качествата си от масовия унищожителен туризъм, с много нюанси на зеленото, с вулканични полегати възвишения и почти постоянна умерена температура през цялата година. Въпреки това далеч от онези изкушаващи картини, на които ми се щеше най-накрая да стана свидетел.

Още по време на исландското ни пътуване знаехме, че китове ще гледаме, но на Азорите. Там, където целогодишно се подвизава sperm whale, а през април и май още 5 вида китове мигрират покрай островите. Точно нашето време за пътуване!

Самолетните билети за съжаление не бяха с много атрактивни стойности. Дълги, дълги години TAP и SATA си позволяваха да бъдат монополисти и да поддържат неприемливи цени. Не случайно Азорските острови са посещавани предимно от атлантически круизи със скандинавци и американци, за които това е най- близката европейска точка. За малко да се примирим със солените цени. До декември, когато една местна Фейсбук фен-страница, пусна папарашка снимка на пробен самолет на Ryanair, кацнал на летището в Понта Делгада. Веднага проверих и след няколко дни вместо билети по 120 евро, имахме билети по 50 евро двупосочно на човек от Лисабон. Малко наопаки тръгнахме в организирането на датите, но не сме особено търпеливи и не искахме да изпуснем щастливо развилата се ситуация, та отсечката от София до Португалия оставихме за планиране по-късно.

В края на април вече бяхме в Лисабон, където цените на хотелите бяха осезаемо по-високи спрямо предното ни пътуване, а градът за сметка на това беше станал още по-мръсен. Особено подлезите на метрото, превърнали се в тоалетни, а нашествието от просяци- вече слязло и под земята - акордеонисти, просещи миловидни кученца, настъпателно протегнати ръце. Но пък времето беше прекрасно, така че щом излетяхме към същинската дестинация, гледките над града бяха изцяло за нас.

Полетите на Ryanair от Лисабон към Понта Делгада се изпълняват от терминал 2. До него се стига с безплатен автобус от терминал 1, спиращ точно пред входа. Продължителност на полета: 2.30 часа.

За съжаление прогнозите за времето се сбъднаха и плътни облаци се бяха скупчили над островите. Кацнахме малко след дъжд и първите стъпки към входа на летището в Понта Делгада бяха по още неизпарените от настилката локви. Ще ни върви по вода! Тази фраза все още звучеше забавно...

Всички от самолета се скупчиха пред гишетата за коли под наем, само ние, един стюард и единия ни пилот се качихме на предварително резервирания трансфер до столицата. По план щяхме да тръгнем с наета кола ден-два по-късно и този вариант ни беше перфектен.

FB статусът ми: "Вече сме тук! Всичко друго да почака!"

Настанихме се в сърцето на стария град и веднага изскочихме на опознавателна обиколка, целяща още да открием нещо за хапване. Оказа се, че тук има сиеста и магазините щяха да са затвоерни до 16.30. Имаше още два часа! Ресторантите отваряха към 19.00 ч. Лошо! По чиста случайност, лутайки се отчаяно из малките улички, единствения работещ ресторант, който ни се изпречи, ни спаси с огромна порция риба тон с картофи, придружена с безумно вкусен комплимент от сирене Queijo São Jorge и маслини. Докато облизвахме чиниите сред типични рисувани керамични плочки по стените, покрай нас започнаха да посядат на по кафе тълпи от ученици, прибиращи се от училище. Изоставихме глъчката и лесно се озовахме на градския площад, където сиестата също беше минала- подготвяната украса и строящите се сцени за предстоящия 1-ви май бяха зарязани по земята за по-късно.

Разходихме се по крайбрежната алея, изпратихме два военни кораба от пристанището, потърсихме офиса на фирмата за наблюдение на китове, поснимахме се малко  за социалните мрежи и времето отлетя. Започна да се стъмва, не без подкрепата на плътни дъждовни облаци. Благодарение на тях, вечерта завърши с тичане до хотела, а в следващите дни- и до доста провалени планове.

В полунощ получихме съобщение от фирмата, с която имахме резервирани турове, че те няма да се състоят, защото се очакват бури и проливни дъждове през идните 3 дни. А ние разполагахме с общо 5.  На сутринта, заради 3-часовата разлика, в 6.00 вече бяхме будни и проклинахме всяка една капчица, напомняща отчетливо за себе си по перваза на прозореца. Безсилни пред природата, имахме няколко важни задачи- да осигурим чадър, да прекроим програмата си и да поправим лаптопа, който с финес изпуснах на летището, след като малко преди това бях счупила и екрана на таблета с подобен финт.

Да вървиш из Понта Делгада докато вали, гарантира 100- процентово намокряне, тъй като сградите нямат стрехи. Вече достатъчно мокри, успяхме да намерим чадър. Един от малкото отворен магазини беше китайският в стил "Всичко за 1 Евро". Много се надявах, че поне тук дългата китайска ръка няма да е посегнала на сувенирите. Винаги, когато мога, избягвам китайски стоки, а и хей, все пак сме на Азорите, в средата на Атлантическия океан!  Китайският чадър издържа точно 2 часа преди вятъра да го счупи...

Търсенето на отвертка е друго предизвикателство, с което беше забавно да се справим. Ха сега де, как е отвертка на португалски?! В помощ влезе Гугъл и благодарение на картата за интернет, която си купихме на летището в Лисабон, откриването на отговора беше моментално. Едно усмихнато Bom dia! и подаден преводач на майстора в една сгушена работилничка, изсипа потоп с обяснения на португалски и жестове с напътствия в коя пресечка да продължим да търсим. Така по грешка влязохме при един часовникар, в още по-неугледна работилничка. Човекът се оказа английски пенсионер, който с охота извади няколко отвертки, за да установи точно каква ни трябва, след което с типична учтивост ни изпрати две врати след неговата, като записа на листче португалското име на отвертка звезда. Напазарувахме успешно и се наградихме с по два пащъл дъ ната. Два, защото тукашните бяха някакви миниатюрни подобия на континенталните си братя. В хотела набързо "майстора" намести чарколяците на лаптопа, вече можеше и работа да се свърши, щом не може да се почива качествено.

Часовата разлика, освен предимства има и недостатъци. В случая, локалното време разбърква режима ни на хранене и все се оказваме гладни, все в неподходящото време. Тъкмо седнахме да обядваме (сами в цялата ресторантска зала), настана някаква суматоха, женски глави започнаха притеснено да надничат от кухнята. Станало сиестено време! Хиляди извинения, трябвало да си тръгват, ама ние да сме останели спокойно да си завършим обяда. Платихме сметката и всички от персонала си тръгнаха скоростно, близо половин час вече ги бяхме задържали. Наистина ни оставиха сами да си доядем! С уточнението, че хотелът ни беше в съседство, ни гласуваха невиждано доверие. Прави са, няма къде и как да избягаме! Особено в този дъжд!

Част 2: С автомобил из о. Сан Мигел