Планета Исландия (част 4)

Облаците от предходната нощ така и не се бяха разсеяли и имахме една класическа есенна утрин - леко мъглива и по исландски студена. Хотелът беше препълнен и постепенно се оформяха групички за организирани турове из пещерите и ледниците в района. Ние не планувахме подобни, макар някои от тях да са интересни. Но първо обилна закуска с отгледани в Исландия странни на вкус, по-точно отвратително безвкусни, плодове и зеленчуци - домати, краставици, банани. Да, исландците отглеждат такива в оранжерии, подгрявани с геотермална вода. Видяхме такива при сумрак и изглеждаха като в серия на "Досиетата Х".

Нашата основна задача беше да започнем да се връщаме към Рейкявик с една по-продължителна отбивка:

Jokulsarlon

Ледената лагуна се намира на 15-тина километра преди град Höfn- най-близкия град по пътя след Vik- и е част от най-големия ледник в Исландия- Vatnajokull. Точно в противоположна посока на тази, в която сме в момента, от другата страна на ледника, продължава изригването на Holuhraun, който ни беше поизправил на нокти преди да тръгнем. Толкова силно се надявах дори за миг да видя от високо изригването, че проучих посоката, от която самолета ще заходи към Исландия и си резервирах място до прозореца от страната, от която би трябвало да видя нещо. За съжаление имаше плътни облаци и не успях. Исландците много умело използват всичко, което природата им предоставя. В момента, в който бяха разрешени полети над района на изригването, всеки ден, целодневно от Рейкявик се организираха туристически полети с хеликоптер над мястото, но цената от 650 евро на човек можеше само да ме накара да плача безсилно в душата си. Вътрешните ми терзания обаче бързо изчезнаха щом стъпихме в Исландия. Щом не може да видим огън, нека да видим лед!

Jokulsarlon е само на 10-тина километра от хотела и много бързо се изправихме пред сюрреалистичен пейзаж. Блокове от искрящо бели и сини ледове плуваха в огледално езеро на фона на черни вулканични възвишения. Около 10-тина тюлена си играеха на безопасно от брега разстояние, но в същото време с нескрит интерес с периферното си зрение следяха дали хората ги наблюдават, за да покажат някой и друг номер във водата.

За съжаление тюлените не смееха да се приближат до брега.

Разходихме се наоколо, докато чакаме да се качим на амфибия, за която платихме 30 евро на човек. Работното време на туровете е между 10-17 ч. като през зимата не работят. В очакванията ни мястото трябваше да е по-голямо, отколкото всъщност изглеждаше. Леко разочарование преживях и в момента, в който се озовахме с лодката във водата. Искаше ми се наистина да минем близо до големите ледени блокове, но всъщност се разхождахме на доста голямо разстояние от тях. Причината е, че това, което виждаме на повърхността е едва малък процент от реалния размер на плуващите ледове. Около 90 % от тях са скрити под водата и лодката може да се превърне в мини Титаник при неочакван сблъсък с айсберг, а езерото на места е с 200 метра дълбочина. Откъсналите се от Vatnajokull гледчерни парчета престояват в тази лагуна докато се разтопят и се влеят в Атлантическия океан. Поради постоянното им движение и топене пейзажът тук всеки ден е различен. В нашия ден, в тази сутрин, ледовете се подаваха над повърхността едва около 3-4 метра максимум, което не ни беше достатъчно.

100 годишен лед

Нашият гид, много симпатична французойка, натроши малка буца лед, която асистентите й подадоха от водата и ни оферира да опитаме най-старата вода в живота си. Филипинци, канадци, японци, италианци, всички отказахме и тя през оставащите 20 минути си осмукваше парченцата, докато изреждаше заглавията на холивудски филми, снимани тук и факти, свързани с глобалното затопляне, увеличили размера на езерото.

Много фотографи идват вечер до лагуната, защото наоколо няма светлини и е прекрасен фон за наблюдение/ снимане на северни сияния. Жалко, че ние минахме в пълен мрак вечерта край нея, за да разберем навреме колко чудесно място е  за такива занимания.

След като това изживяване осмисли деня ни, отново сме в колата, с която ни очаква здраво каране. Двудневното мотаене по южния бряг сега трябва да бъде взето отново, но на бързи обороти за няколко часа. Време е да видим от къде сме минали в тъмното предната вечер. На дневна светлина е много по-добре и не толкова страшно, въпреки мрачните надвиснали облаци. Не трябва да спираме много, затова се примирявам да снимам през прозореца в движение.

Всяка забележителност или природно чудо е обозначено с такава табела. Ледникът Fjallsarlon е само на няколко километра от ледената лагуна.

Времето днес се мръщи.

Мъхове и ледници

 
Пейзажът е разнообразен откъм форми на планини, върхове, възвишения и се сменя бързо като на филмова лента. Все пак на първата появила се отбивка успявам да извоювам бързо спиране с изглед към още един ледник.

Svinafellsjokull. Тук правят някои от туровете в ледени пещери, както и трекове по ледника.

И изведнъж, сякаш отсечена с линия, земята става безцветна. Пожълтелите мъхове са изместени от черно, необятно поле. Няма растителност, няма нищо освен вулканична пепел и  мини реки, спуснали се от разтопените в далечината ледници. На пътя, сред тази пустиня сме ние и брулещия страничен вятър, който може да ни изхвърли от пътя всеки момент. Това е мястото, което минахме в пълен мрак и както вечерта, така и при дневна светлина е достатъчно зловещо. Примолвам се да спрем в самия край на полето, едва удържам вратата на колата, за да не се обърне. Не успявам да облека якето си, вятърът е толкова силен, че се отказвам и бързо влизам обратно. В паниката хвърлям бързо фотоапарата на седалката и почти сядам върху него. Завършвам само със счупен филтър и си отдъхвам, че щетите са минимални. От някъде се появява джип, от чиито шибидах набързо се появява фотоапарат. Завиждам им в този момент.

Черно, пустинно лава поле

Потегляме леко наплашени, но мълчаливи и отново със заявка за никакво спиране по пътя. Преодоляваме за пореден път в самота участъка с наречените от нас "говорещи мъхове", но осезаемо приближаваме до човешко присъствие.

Няколко стотин километра и часове по-късно достигаме целта за деня:

вулканът Kerið

Тук е единственото място, на което плащаме вход от около 2 евро на човек и то малко преди човекът на касата да си тръгне. Няма ограждения, така че в извън работното време едва ли е проблем разглеждането. Тръгваме пеш по утъпкани червени пътеки и след минути изкачване сме на ръба на 6500-годишния овален кратер на неактивен вулкан, понастоящем пълен с вода.

Отправяме се към столицата, където затваряме кръга на това пътешествие.

Маршрутът за деня

На тръгване си купих съвсем прясно издадена книга с фотографии, озаглавена "Планета Исландия" и много ми хареса. Съвсем точно дава определение на природата, която има на този невиждан остров. За себе си ще кажа, че гледките, които запечатах и в снимки, и в главата си все още остават ненадминати. Затова планувам да се върна отново някой ден, този път на север. Дано!

Исландия (част 3) - по южния бряг

Едно от предимствата да се събуждаш рано в Исландия е, че успяваш да си бодър още в 6.30ч. сутринта, тъй като са с 3 часа назад спрямо българското време. Домашна закуска с гофрети и сладко от ревен (rhubarb), отгледан в градината на чичко Ламбастадир и вече сме отново на главния път. Скоро равният, заскрежен пейзаж се разнообразява от планински възвишения и колкото повече ги приближаваме, толкова по-ясно започват да се забелязват водопади, няколко. Отново щом отбием в някоя канавка и настъпва невиждан автомобилен трафик. Искрено се надявам някой съвестен исландски гражданин да не се е оплакал от нас.

Водим се по опростената карта, която снимах от една брошура във фермата и стигаме

Seljalandsfoss

Завиваме по добре означения път и установяваме, че вече е доволно пренаселено с автобуси, бусове, джипове. Наместваме се и ние с малката червена фурия. По правило от организираните турове се изнасят бързо, а ние разполагаме с (почти) цялото време на света. Навличаме дъждобрани върху зимните дрехи, има дъждобран и за фотото. Крайно недостатъчно. Само приближаваме водопада и всичко става в мокри пръски. Започваме да изкачваме отъпканата и слабо обезопасена пътечка, вече заледена, помагаме на едни азиатчета да се снимат и ето ни зад водопада. Тадаааа! От грохота на водата не успяваме да чуем думите си, но не е нещо важно. Всичко е мокро, бършем капките в опит да си направим читава снимка и ние, едва издебваме свободно пространство без да си пречим с други посетители. Криво-ляво успяваме. Мъчим се да изпълзим по още по-заледените дървени стъпала от другата страна, успешно слизайки виждаме как прииждат още ентусиасти със стативи, с по 2-3 тела с дълги обективи. Охоо, не знаете какво ви чака, момчета! След малко се връщат, техниката е достатъчно ценна да бъде намокрена. На паркинга се е извила опашка пред единственаста караванка продаваща от магнити до промоционални мъфини, нищо не харесвам и тръгваме към съседното водопадче на 50-тина метра. Но ни спира ограда с табела "частен имот". Там три дечица подскачат на една купа сено като на батут. Колко човека могат да се похвалят с 40-50 метров водопад в задния си двор?

Отново сме на главния път. В ляво на нас се извисяват покрити с леки мъхове планини, с форми, от които си личи, че са се образували от стичане на лава. Потвърждение на това е наполовина изровена от застиналите скали къща. Близо сме! И като потвърждение на думите следва отбивка за снимки. В далечината е леко покрития със сняг

Eyjafjallajökull (eyja- остров fjalla- планини jökull - ледник)

(Ейя-фятла-йокутл, в случай, че някой не вярва, че можем да го произнесем). Това е най-близкото разстояние, от което запечатаме момента, в подножието му пак има ферма,  частна собственост. В Исландия има 130 активни и неактивни вулкани. Едва ли щях да изровя тези факти ако този, който съзерцаваме в далечината, не беше привлякъл толкова обществено внимание. През 2010-та г. малкото му изригване, съпроводено с топене на гледчерен лед, създава масивен облак от пепел, който блокира въздушното пространство на северна и западна Европа за 6 дни. Утешилната статистика е, че няма известни каквито и да било жертви от изригване на вулкан на този остров от векове, било то и от стичаща се лава. Всяка вулканична активност се наблюдава още от най-малкия сигнал за зараждането й и хора и животни биват бързо евакуирани, за да се избегнат фатални последици.
Няколко снимки и продължаваме към следващата точка от маршрута. Освен онази полуизровена къща и зловещите снимки при вулканичния информационен център, нищо друго не свидетелства, че тук е имало катастрофално събитие.

Останки от зарита от лава къща

Eyjafjallajokull

Големи щастливци сме- времето е прекрасно и шофирането върви леко. След минути стигаме до следващия водопад от маршрута ни

 Skógafoss

Пак взимаме дъждобраните, но не се приближаваме толкова, че да има нужда от тях. Този водопад е по- внушителен на ширина - 25 метра. По хълма в страни от него има изградени стъпала съвсем до мястото, от където водата започва да пада надолу, но не се възползваме от тях. Ставаме свидетели на някаква импровизирана сватбена фотосесия на азиатски младоженци, от които не можем да избягаме и все ни влизат в кадрите.  Радваме се на единична дъга, скоро изгрява и още една. Според една легенда първият викинг, заселник в района, заровил златно съкровище в пещера зад водопада. В слънчеви дни съкровището проблясва между водните струи. Мнозина се опитали да намерят златото и един млад местен все пак успял. Завързал въже около пръстена на сандъка, но щом дръпнал успял да изтръгне само него, а сандъкът изчезнал. Този пръстен уж бил поставен на вратата на църквата в Skógar, a съкровището останало да блести зад водопада. Предложих да пробваме да минем под дъгата, но спътника ми имаше по-добра идея- да уважим огромните домашни бургери и пай със skyr (исландско кисело мляко) в ресторантчето до паркинга.

На метри от тук е открития музей Skogar, където могат да се видят традиционни покрити с мъхове селски къщички, такива, в каквито преди само малко повече от век са живяли исландците. Точно тук е и църквата, на чиято врата би трябвало да е халката от сандъка със съкровището от историята по-горе. Има платен вход, но видимостта е добра и от паркинга, затова се ограничаваме само до тук. Последен поглед към Еяфятлайокутл, който служи за фон на всичко до момента и потегляме по първокласния път 1 към следващото вълнуващо ни място.

Пренебрежително отношение от тяхна страна и изобщо не са плашливи. Вижда се и една черна овца в дясно.

Мини вулканче на хоризонта

Барака сред нищото. От тук се е стичала лава към океана и в дясно от пътя всичко е изравнено.

Dyrhólaey 

Това е най-южната континентална точка на Исландия. В буквален превод името означава "хълмистия остров с отвор на врата" и идва от формата на скалната арка, която водата е издълбала в скалите. За да стъгнем до мястото отбиваме от главния път и около 6 км караме по тесен криволичещ еднолентов път. Има някакви телени огради край пътя, но не са попречили на овцете да излязат на разходка по шосето. Въпреки че не се разминаваме с други коли, на черния паркинг е пълно с джипове.  Тук е неземно красиво... и много, много ветровито. Видимо е как лавата на все още активния мощен вулкан Katla се е стичала към ледената вода. Гледаме от високо самотна скала със звучното име Arnardrangur ("Орлова скала"). До преди 150 години на нея са гнездяли орли, но сега единствените птици, които виждаме наоколо са гларусоподобни птици. Надявахме се да видим пъфини, но нямахме този късмет. Мястото е обявено за природен резерват. Наоколо с ниски колчета и въженца са оградени малки площи с едва подаваща се растителност, но табели умоляват туристите да пазят така ценната флора, успяла да се захване в черната вулканична земя. Гледката към океана е респектираща, въпреки че водата днес е изключително спокойна. Дали заради това или просто сме тук по време на отлив, има възможност да направим кратка разходка по брега. Вълните са изрязали в насечени геометрични форми извисяващите се наоколо скали. В същото време плажът е покрит с гладки, перфектно заоблени камъни, сякаш са декоративна украса, която някой е насипал тук допълнително. При бурни води пещерите, които откривам са пълни с вода, сега обаче мога да надникна.

В далечината се виждат израстъците на Reynisdrangar

Arnardrangur (Eagle Rock)

Dyrholaey. Има истории според които при отлив дупката в скалата е толкова голяма, че през нея асове- пилоти можели да минат с малък самолет.

Заигравам се да гоня морската пяна, която вълните бързо прибират. За първи път стъпвам на черен плаж и контрастът на бяло и черно ми се струва много красив.

В далечината се виждат скалите на

Reynisfjara и Reynisdrangar

Още докато подготвяхме маршрута в България си бях нарисувала сърчице до името им, отбелязвайки ги с това като задължителни за посещение. За да ги достигнем от главния път се отбиваме и караме около 3 км  навътре към брега. И за тях исландците си имат легенда разбира се! Според нея структурите на Reynisdrangar (островърхите скали) възникнали, когато три трола влачили тримачтов кораб към брега, но докато траели усилията им били изненадани от изгрева и слънчевите лъчи ги вкаменили. Добър изглед към тях се оказа, че има от бензиностанцията на град Вик няколко километра по-нататък по пътя, но ние се заиграхме минимум час на плажа и доста напреднахме с времето. Тук отново срещнахме азиатските младоженци с фотосесията си, но този път не си пречехме.

В сладкарничката до паркинга пък ставаме свидетели на истинска исландска сватба. На една маса, подредена официално с цветни салфетки и семпла ваза с цветя, бяха седнали булката с пищна рокля с дълъг воал до земята, спретнат младоженец с оранжева роза на ревера и четирите им деца - момиченце-шаферка и три костюмирани момчета на различна възраст. След като се нахраниха (а ние скришом ги наблюдавахме с парчета целувчена домашна торта), малката шаферка хвана щастливо дългия воал, булката облече пухено кожухче и всички дружно се качиха на семейния джип, най-вероятно прибирайки се в семейната ферма някъде наоколо. Поради слабата населеност на районите извън столицата (примерно град Вик е с по-малко от 300 жители) вероятността в едно населено място свободните мъже и жени да се окажат роднини е голяма. За да се избегнат кръвосмешения южняците понякога се налага да си търсят половинки от противоположни части на страната и обратното важи за населяващите северните градове. Друг интересен семеен факт- исландските жени не приемат фамилията на своя съпруг, просто защото фамилиите на хората имат два вида окончание: -dottir, обозначаващо чия дъщеря е момичето и -son, което уточнява чий син е момчето (напр. Gunarsdottir е дъщерята на Гунар, Gunarson в превод е сина на Гунар). Логичното обяснение тук е, че няма как жената да бъде нечий син, тя винаги си остава дъщеря на баща си.

Част от Reynisdrangar

Скалите на Reynisfjara. В далечината се вижда отвора на Dyrholaey.

 Пофилософствах, а сега трябва да продължим нататък. Вече започва да се смрачава, а ние може да се каже сме стигнали едва до половината път. Трябва да пристигнем в следващата ферма, в която ще нощуваме преди 21ч., защото само до тогава е настаняването. Обещаваме си, че в следващите 200 километра  няма да спираме за никакви снимки. Всъщност няма и нужда да го правим. Озоваваме се на поле от лава (нищо ново!), покрито със солиден слой от мъхове. Гледчера Myrdalsjokull има голяма заслуга за пейзажа, при топенето му района се наводнява толкова силно, че по пътя всичко се отнася от водата.

В падащия мрак все по-трудно различаваме някакви силуети на тук-таме оставени камари, върху които избуява миниатюрна флора. И ако щете вярвайте, но тези купчини погледнати от различен ъгъл имаха форма на застинали тролове, каквито се илюстрират по книжките. Отделно докато се движехме имахме чувството, че и мъховете мърдат и всеки момент нещо ще проговори. Едва ли е имало нещо халюцигенно в храната, просто мястото предразполага към такива зловещи фантазии. Пък и стана тъмно, страховете се изострят, особено като сме сами на пътя. Твърдят, че голям процент от исландците вярват в съществуването на фантастични същества. Е, пишете ме и мен в този процент!

Постепенно пред нас се осветяват само колчета край пътя и усещаме силен страничен вятър. Изобщо нямахме идея къде сме, само следваме пътя. Изгубихме телефонен обхват, радиото също млъкна и обстановката стана доста тягостна. Километрите едва - едва намаляват, имам чувството, че ни отнема цяла вечност да прекосим мястото, на което се намираме в момента. Минаваме няколко пъти по странни мостове, изцяло метални и само с едно платно за двете посоки. На по-дългите има отбивки за разминаване ако две коли се срещнат някъде по моста. Все се случваше точно, когато ние минаваме, да има движение и да се разминаваме с ТИР-ове, които хвърляха камъчета по предното стъкло. Все пак в 20.45 ч.  невредими стигаме до доста приятното хотелче и заслужено изпиваме по няколко скъпи бири в ресторанта на хотела, хей така, за кураж :)

Но дългия ден не приключи с това. На рецепцията две жени разпитват персонала къде и дали могат да видят северни сияния и получиха отговор от типа: "Север е към планината, гледате и чакате". А само на крачка навън от вратата огромни светещи арки вече се ширят по цялото небе. Три последователни нощи със сияния, това си е за хвалба! Този път шоуто е изключително силно, 5-та степен (от 9). Въпреки че небето бързо се покри с облаци все пак имаше време за снимки:

Изминали сме повече от 400 километра, наситени с изключителни гледки и емоции. Очаква ни още ден с колата на пътя, така че заспиваме здраво и непробудно към полунощ.

Маршрутът за деня

Следва: Планета Исландия (част 4)