Исландия (част 3) - по южния бряг

Едно от предимствата да се събуждаш рано в Исландия е, че успяваш да си бодър още в 6.30ч. сутринта, тъй като са с 3 часа назад спрямо българското време. Домашна закуска с гофрети и сладко от ревен (rhubarb), отгледан в градината на чичко Ламбастадир и вече сме отново на главния път. Скоро равният, заскрежен пейзаж се разнообразява от планински възвишения и колкото повече ги приближаваме, толкова по-ясно започват да се забелязват водопади, няколко. Отново щом отбием в някоя канавка и настъпва невиждан автомобилен трафик. Искрено се надявам някой съвестен исландски гражданин да не се е оплакал от нас.

Водим се по опростената карта, която снимах от една брошура във фермата и стигаме

Seljalandsfoss

Завиваме по добре означения път и установяваме, че вече е доволно пренаселено с автобуси, бусове, джипове. Наместваме се и ние с малката червена фурия. По правило от организираните турове се изнасят бързо, а ние разполагаме с (почти) цялото време на света. Навличаме дъждобрани върху зимните дрехи, има дъждобран и за фотото. Крайно недостатъчно. Само приближаваме водопада и всичко става в мокри пръски. Започваме да изкачваме отъпканата и слабо обезопасена пътечка, вече заледена, помагаме на едни азиатчета да се снимат и ето ни зад водопада. Тадаааа! От грохота на водата не успяваме да чуем думите си, но не е нещо важно. Всичко е мокро, бършем капките в опит да си направим читава снимка и ние, едва издебваме свободно пространство без да си пречим с други посетители. Криво-ляво успяваме. Мъчим се да изпълзим по още по-заледените дървени стъпала от другата страна, успешно слизайки виждаме как прииждат още ентусиасти със стативи, с по 2-3 тела с дълги обективи. Охоо, не знаете какво ви чака, момчета! След малко се връщат, техниката е достатъчно ценна да бъде намокрена. На паркинга се е извила опашка пред единственаста караванка продаваща от магнити до промоционални мъфини, нищо не харесвам и тръгваме към съседното водопадче на 50-тина метра. Но ни спира ограда с табела "частен имот". Там три дечица подскачат на една купа сено като на батут. Колко човека могат да се похвалят с 40-50 метров водопад в задния си двор?

Отново сме на главния път. В ляво на нас се извисяват покрити с леки мъхове планини, с форми, от които си личи, че са се образували от стичане на лава. Потвърждение на това е наполовина изровена от застиналите скали къща. Близо сме! И като потвърждение на думите следва отбивка за снимки. В далечината е леко покрития със сняг

Eyjafjallajökull (eyja- остров fjalla- планини jökull - ледник)

(Ейя-фятла-йокутл, в случай, че някой не вярва, че можем да го произнесем). Това е най-близкото разстояние, от което запечатаме момента, в подножието му пак има ферма,  частна собственост. В Исландия има 130 активни и неактивни вулкани. Едва ли щях да изровя тези факти ако този, който съзерцаваме в далечината, не беше привлякъл толкова обществено внимание. През 2010-та г. малкото му изригване, съпроводено с топене на гледчерен лед, създава масивен облак от пепел, който блокира въздушното пространство на северна и западна Европа за 6 дни. Утешилната статистика е, че няма известни каквито и да било жертви от изригване на вулкан на този остров от векове, било то и от стичаща се лава. Всяка вулканична активност се наблюдава още от най-малкия сигнал за зараждането й и хора и животни биват бързо евакуирани, за да се избегнат фатални последици.
Няколко снимки и продължаваме към следващата точка от маршрута. Освен онази полуизровена къща и зловещите снимки при вулканичния информационен център, нищо друго не свидетелства, че тук е имало катастрофално събитие.

Останки от зарита от лава къща

Eyjafjallajokull

Големи щастливци сме- времето е прекрасно и шофирането върви леко. След минути стигаме до следващия водопад от маршрута ни

 Skógafoss

Пак взимаме дъждобраните, но не се приближаваме толкова, че да има нужда от тях. Този водопад е по- внушителен на ширина - 25 метра. По хълма в страни от него има изградени стъпала съвсем до мястото, от където водата започва да пада надолу, но не се възползваме от тях. Ставаме свидетели на някаква импровизирана сватбена фотосесия на азиатски младоженци, от които не можем да избягаме и все ни влизат в кадрите.  Радваме се на единична дъга, скоро изгрява и още една. Според една легенда първият викинг, заселник в района, заровил златно съкровище в пещера зад водопада. В слънчеви дни съкровището проблясва между водните струи. Мнозина се опитали да намерят златото и един млад местен все пак успял. Завързал въже около пръстена на сандъка, но щом дръпнал успял да изтръгне само него, а сандъкът изчезнал. Този пръстен уж бил поставен на вратата на църквата в Skógar, a съкровището останало да блести зад водопада. Предложих да пробваме да минем под дъгата, но спътника ми имаше по-добра идея- да уважим огромните домашни бургери и пай със skyr (исландско кисело мляко) в ресторантчето до паркинга.

На метри от тук е открития музей Skogar, където могат да се видят традиционни покрити с мъхове селски къщички, такива, в каквито преди само малко повече от век са живяли исландците. Точно тук е и църквата, на чиято врата би трябвало да е халката от сандъка със съкровището от историята по-горе. Има платен вход, но видимостта е добра и от паркинга, затова се ограничаваме само до тук. Последен поглед към Еяфятлайокутл, който служи за фон на всичко до момента и потегляме по първокласния път 1 към следващото вълнуващо ни място.

Пренебрежително отношение от тяхна страна и изобщо не са плашливи. Вижда се и една черна овца в дясно.

Мини вулканче на хоризонта

Барака сред нищото. От тук се е стичала лава към океана и в дясно от пътя всичко е изравнено.

Dyrhólaey 

Това е най-южната континентална точка на Исландия. В буквален превод името означава "хълмистия остров с отвор на врата" и идва от формата на скалната арка, която водата е издълбала в скалите. За да стъгнем до мястото отбиваме от главния път и около 6 км караме по тесен криволичещ еднолентов път. Има някакви телени огради край пътя, но не са попречили на овцете да излязат на разходка по шосето. Въпреки че не се разминаваме с други коли, на черния паркинг е пълно с джипове.  Тук е неземно красиво... и много, много ветровито. Видимо е как лавата на все още активния мощен вулкан Katla се е стичала към ледената вода. Гледаме от високо самотна скала със звучното име Arnardrangur ("Орлова скала"). До преди 150 години на нея са гнездяли орли, но сега единствените птици, които виждаме наоколо са гларусоподобни птици. Надявахме се да видим пъфини, но нямахме този късмет. Мястото е обявено за природен резерват. Наоколо с ниски колчета и въженца са оградени малки площи с едва подаваща се растителност, но табели умоляват туристите да пазят така ценната флора, успяла да се захване в черната вулканична земя. Гледката към океана е респектираща, въпреки че водата днес е изключително спокойна. Дали заради това или просто сме тук по време на отлив, има възможност да направим кратка разходка по брега. Вълните са изрязали в насечени геометрични форми извисяващите се наоколо скали. В същото време плажът е покрит с гладки, перфектно заоблени камъни, сякаш са декоративна украса, която някой е насипал тук допълнително. При бурни води пещерите, които откривам са пълни с вода, сега обаче мога да надникна.

В далечината се виждат израстъците на Reynisdrangar

Arnardrangur (Eagle Rock)

Dyrholaey. Има истории според които при отлив дупката в скалата е толкова голяма, че през нея асове- пилоти можели да минат с малък самолет.

Заигравам се да гоня морската пяна, която вълните бързо прибират. За първи път стъпвам на черен плаж и контрастът на бяло и черно ми се струва много красив.

В далечината се виждат скалите на

Reynisfjara и Reynisdrangar

Още докато подготвяхме маршрута в България си бях нарисувала сърчице до името им, отбелязвайки ги с това като задължителни за посещение. За да ги достигнем от главния път се отбиваме и караме около 3 км  навътре към брега. И за тях исландците си имат легенда разбира се! Според нея структурите на Reynisdrangar (островърхите скали) възникнали, когато три трола влачили тримачтов кораб към брега, но докато траели усилията им били изненадани от изгрева и слънчевите лъчи ги вкаменили. Добър изглед към тях се оказа, че има от бензиностанцията на град Вик няколко километра по-нататък по пътя, но ние се заиграхме минимум час на плажа и доста напреднахме с времето. Тук отново срещнахме азиатските младоженци с фотосесията си, но този път не си пречехме.

В сладкарничката до паркинга пък ставаме свидетели на истинска исландска сватба. На една маса, подредена официално с цветни салфетки и семпла ваза с цветя, бяха седнали булката с пищна рокля с дълъг воал до земята, спретнат младоженец с оранжева роза на ревера и четирите им деца - момиченце-шаферка и три костюмирани момчета на различна възраст. След като се нахраниха (а ние скришом ги наблюдавахме с парчета целувчена домашна торта), малката шаферка хвана щастливо дългия воал, булката облече пухено кожухче и всички дружно се качиха на семейния джип, най-вероятно прибирайки се в семейната ферма някъде наоколо. Поради слабата населеност на районите извън столицата (примерно град Вик е с по-малко от 300 жители) вероятността в едно населено място свободните мъже и жени да се окажат роднини е голяма. За да се избегнат кръвосмешения южняците понякога се налага да си търсят половинки от противоположни части на страната и обратното важи за населяващите северните градове. Друг интересен семеен факт- исландските жени не приемат фамилията на своя съпруг, просто защото фамилиите на хората имат два вида окончание: -dottir, обозначаващо чия дъщеря е момичето и -son, което уточнява чий син е момчето (напр. Gunarsdottir е дъщерята на Гунар, Gunarson в превод е сина на Гунар). Логичното обяснение тук е, че няма как жената да бъде нечий син, тя винаги си остава дъщеря на баща си.

Част от Reynisdrangar

Скалите на Reynisfjara. В далечината се вижда отвора на Dyrholaey.

 Пофилософствах, а сега трябва да продължим нататък. Вече започва да се смрачава, а ние може да се каже сме стигнали едва до половината път. Трябва да пристигнем в следващата ферма, в която ще нощуваме преди 21ч., защото само до тогава е настаняването. Обещаваме си, че в следващите 200 километра  няма да спираме за никакви снимки. Всъщност няма и нужда да го правим. Озоваваме се на поле от лава (нищо ново!), покрито със солиден слой от мъхове. Гледчера Myrdalsjokull има голяма заслуга за пейзажа, при топенето му района се наводнява толкова силно, че по пътя всичко се отнася от водата.

В падащия мрак все по-трудно различаваме някакви силуети на тук-таме оставени камари, върху които избуява миниатюрна флора. И ако щете вярвайте, но тези купчини погледнати от различен ъгъл имаха форма на застинали тролове, каквито се илюстрират по книжките. Отделно докато се движехме имахме чувството, че и мъховете мърдат и всеки момент нещо ще проговори. Едва ли е имало нещо халюцигенно в храната, просто мястото предразполага към такива зловещи фантазии. Пък и стана тъмно, страховете се изострят, особено като сме сами на пътя. Твърдят, че голям процент от исландците вярват в съществуването на фантастични същества. Е, пишете ме и мен в този процент!

Постепенно пред нас се осветяват само колчета край пътя и усещаме силен страничен вятър. Изобщо нямахме идея къде сме, само следваме пътя. Изгубихме телефонен обхват, радиото също млъкна и обстановката стана доста тягостна. Километрите едва - едва намаляват, имам чувството, че ни отнема цяла вечност да прекосим мястото, на което се намираме в момента. Минаваме няколко пъти по странни мостове, изцяло метални и само с едно платно за двете посоки. На по-дългите има отбивки за разминаване ако две коли се срещнат някъде по моста. Все се случваше точно, когато ние минаваме, да има движение и да се разминаваме с ТИР-ове, които хвърляха камъчета по предното стъкло. Все пак в 20.45 ч.  невредими стигаме до доста приятното хотелче и заслужено изпиваме по няколко скъпи бири в ресторанта на хотела, хей така, за кураж :)

Но дългия ден не приключи с това. На рецепцията две жени разпитват персонала къде и дали могат да видят северни сияния и получиха отговор от типа: "Север е към планината, гледате и чакате". А само на крачка навън от вратата огромни светещи арки вече се ширят по цялото небе. Три последователни нощи със сияния, това си е за хвалба! Този път шоуто е изключително силно, 5-та степен (от 9). Въпреки че небето бързо се покри с облаци все пак имаше време за снимки:

Изминали сме повече от 400 километра, наситени с изключителни гледки и емоции. Очаква ни още ден с колата на пътя, така че заспиваме здраво и непробудно към полунощ.

Маршрутът за деня

Следва: Планета Исландия (част 4)

Etna изригна!

Една красива пощенска картичка.

Днес вулканът Етна изригна. 

Точно 2 седмици след личната ми среща с него. Оказа се, че това е 13-тото му изригване тази година (докато пишех публикацията той изригна още 3 пъти за 2 седмици). 

И преди спомените да започнат да избледняват още повече, публикацията ще изпревари всички останали писания, които подготвях и няма да следва своята поредност.

Това е историята за едно убийствено дълго пътуване. Като се замисля не знам дали бих го препоръчала на някого. Или поне не в този вид, в който го осъществихме през октомври, 2013-та.

Имахме много амбициозна програма. Ситуирахме се в Малта, пристигнахме в петък рано сутринта и си тръгвахме в понеделник в късния следобед. Големи ентусиасти бяхме, че времето ще стигне за всичко набелязано (както всеки друг път), но за това в някой от следващите разкази. И тъй като Сицилия е едва на 90 километра от малтийския остров, как да пропусне човек тази възможност? Седмица по-рано нашите желани дати бяха активни (месец по-рано все още ги нямаше) в графика на Virtu Ferries , които осъществяват логистиката между двата острова и резервирахме и платихме онлайн пътуването в неделя. Бяха ни препоръчали и друга фирма, притежаванa от българи, с които проведохме лека комуникация по скайп, цената не се различаваше от оригинала (всички посреднически фирми така или иначе минават пак през Virtu Ferries), но оставиха впечатление на дребни тарикати, които искат да се занимават с всичко само и само да тече някакъв алъш вериш. Така че не ги избрахме, съжалявам,  драги сънародници!

Пътуването започна рано сутринта около 5.30 ч., когато трябваше да ни вземат от хотела. Имахме опит с подобно пътуване и затова дори излязохме малко по-рано, за да сме коректни и да не се налага някой да ни чака или да изпуска ферибот. Веднага някакви местни копърки (таксита- ментета) ни налазиха и взеха да спират с оферти "cheap price, cheap price", а слънцето още не беше изгряло. Ако не сте свикнали с ляво движение като нас, то ще разбрете и притесненията ни след вече 15-минутно чакане, дали пък не сме застанали от грешната страна на тротоара и не са ни подминали. За радост хората от фирмата бяха вече на работа и след кратък телефонен разговор ни успокоиха, че са на път и ще ни вземат. И наистина бялото бусче дойде след малко и качи нас последни, но съвсем навреме стигнахме до пристанището.

Може да се каже, че организацията беше добра, смесихме се сред тълпата от различни нации и националности и се качихме на внушителния по размери ферибот. И макар да не ни е за първи път, винаги го има онова гъделичкане в корема дали пък този път няма да е онзи ден, в който морската болест няма да ни каже "Здравей!" Но и този път ни се размина, леко поклащане имаше, но не беше фатално, така че аз реших да проспя пътя, докато спътника ми гледаше филм на един от многото телевизори в залата. И малко след изгрева на слънцето, след час и половина плаване и скромните 90 км достигнахме сицилиянския бряг в пристанището на Поцало.

Отвън ни чакаха номерирани автобуси, като различните нации бяха разпределени в групи спрямо езиците, които екскурзоводите говорят. Ние естествено бяхме с руснаците...и няколко индийци. Обслужваха ни много приказлива рускиня, която не знаеше и дума английски и пестелива на думи италиaнка, която не си даваше много зор пък да обяснява на английски. 2 часа и половина на не особено добри седалки не ми остана друго освен да оглеждам претъпкания рейс и да се опитвам да разбера от руски що е това "мандарла", която толкова много се отглеждала в Сицилия. Бадеми било, но го разбрахме чак като се върнахме в хотела и проверихме в интернет :) А спътниците ни бяха много характерни образи, цели фамилии с деца и баби до девето коляно, златни зъби и подобни символи на богатство, говорещи единствено руски и с интереси предимно в това колко повече да дегостират разни алкохолни шотчета и да напълнят найлоновите торби с всичко, което им се изпречи пред очите. Между размислите за това толкова ли пък им е евтино на руснаците в Европа, екскурзоводите опитваха да обясняват как вече нямало Сицилианска мафия (да, "само" всичко се управлява от една и съща фирма - от фериботите, та чак до лифта към кратерите на Етна). Руските пътници бяха ориентирани още коя храна и вино по колко евро се продава, къде ще има безплатно хапване и къде не, и разни такива "културни" неща. А пейзажа навън беше един такъв селски, но в хубавия смисъл на думата, равен, с маслинови и бадемови дръвчета, лозя. И времето едно приятно и слънчево (а в раницата носех зимна шапка и шал, връх ще изкачваме все пак!). 

В сладки приказки бяхме минали едно серизоно разстояние, преминавайки покрай Сиракуза и Катания, стигайки градчето Николози, последното населено място в подножието на вулкана. В този ден се провеждаше изложение на Fiat 500 и беше много оживено. Екскурзоводите трябваше да изпълнят задълженията си към разни търговци и ни водеха на конкретни места с много надути цени за сувенири (нещата от Мароко се повтаряха). Горе, на 2500 м височина, противно на очакванията ни, беше в пъти по-евтино, даже и спрямо цените в България. А  изборът на картички и магнитчета за приятели- задължителни неща при всяко наше пътуване- беше огромен. Градчето общо взето разчита само на това, оживява се с постоянно спиращите туристически автобуси и в същото време всичко пак изглежда лежерно и без стрес. 

Условно пътят до кратерите се разделя на 3 зони, като преди десетки години дори да е имало поражения за Николози при изригванията, в днешно време разни инженерни решения са го направили безопасно за живеене място. Най-ниската, трета зона е място, на което строежи с цел живеене са разрешени. С изкачването по завоите нагоре се преминава втората зона, на която могат да се строят само временни постройки. Такива, в които не е разешено да се живее, каквито са всички сувенирни магазинчета и дървени постройки, оформени като ресторантчета, както и лифтът, който изкачва до 2500 м височина. Ако лавата тръгне в посока към тях, те биват затрупвани или изгорени и щом вулканът се успокои се строят отново и животът продължава. Така за спомен и за туристическа атракция бяха оставени затрупани в миналото колибки и параклисчета, от които се виждаха само покриви. В днешно време Етна постоянно се наблюдава, създадени са допълнителни отвори, от които енергията излиза в противоположна на хората посока, оформени са улеи, по които лавата да се стича, така че да бъде доколкото е възможно едно безопасно доходоносно място. Бяхме го чували, но друго е да се види наживо- пейзажът наистина е странен, направо лунен. Застиналата лава е хрупкава като пресен сняг под краката. В същото време са черни гранули, в които затъваш ако стъпиш в страни от утъпканата пътека. С нетърпение се наредихме на опашката на кабинковия лифт (29.50 евро в двете посоки). Изкачването/слизането е около 15 минути в едната посока, като ставаш свидетел на това как животът въпреки огнената стихия се опитва да се прояви и избуява в странни мъховидни форми.  

Изкачването стартира

В кабинковия лифт

Дървена колибка

Дървени постройки в зоната, забранена за строеж и живот

Форми на живот

Alien on Mars

Изстиналата лава отблизо. Беше пълно с калинки навсякъде.

Все така слънчево, но смразяващо ветровите ни посрещна третата, последна зона, на която всякакво строителство е забранено, но пък е мястото, от което все още най-активния кратер е далеч на хоризонта. И се открива гледка чак до Йонийско море при перфектно време, на което ние пък случихме. При някогашни изригвания лавата е успявала да достигне до брега му, а той никак не е близо. Нашата Етна сега скромно попушваше. Според местните била в добро настроение. Разполагахме с около час, катерехме, борехме се с вятъра и толкова бързо времето отлетя. За по-големи ентусиасти (не че ние не бяхме, но нямахме достатъчно време) имаше оформени пътеки, по които сновяха бели бусове, които откарваха още по-високо до 3000 м височина, но все така на безопасно разстояние от същинския кратер, срещу допълнителна цена от 50 евро. Предполагам може и пеша, ако разполагаш с цялото необходимо за това време.

Първо посрещане.

Бус с туристи се отправя към следващата разрешена за хора точка.

Такъв е пейзажът.

Тук нямаше нужда да следя за линията на хоризонта. Нищо не е в права линия.

По оформените пътеки при наличие на време разходката пеш е интересно преживяване.

Бус в действие.

Госпожа Етна пуши. Кратерът е "само" 800м в диаметър.

Поглед от един хълм. Казват, че пейзажът бил като на друга планета. Който е бил, да каже така ли е :) ?

Поглед към Йонийско море.

За този един прекрасен и необичаен час изтърпяхме целодневното мъчение. Мъчение, защото ни помъкнаха отново няколко часа по друг маршрут, този път да посетим бароковото градче Модика. Свлякохме се от рейса гладни и жадни при почти залязващо слънце и никаква архитектура не можеше да ни очарова. Набързо купихме марципанови сладки (с въпросната мандарла :) ) и Choccolata Modicana от мястото, през които за екскурзоводите и тръгналите на пазар руснаци беше толкова важно да минем и в даденото ни свободно време тръгнахме да търсим жизнеспасяващо местенце да похапнем и да си подредим мислите в сицилианска атмосфера. В неделя по това време местните не са от най-работливите и логично почти нищо не беше отворено. Успяхме да хапнем някаква изостанала от събота паста в единствената закусвалня, която видяхме, набързо надписахме картичките и с нежелание се отправихме към рейса.

Модика

 

По пътя ни се изпречи една малка пекарна, в която симпатичен човечец ни продаде най-прекрасните (не че имаме база за сравнение) каноли. Cannoli е типичен сицилиански десерт, представлява хрупкава като вафла тестена тръбичка, напълнена с различен на вкус крем от сирене рикота. Различни са по размер, или ние поне видяхме два такива- с дължина колкото пръст и едни наполовина. Доколкото ми е известно направата на тестената коричка е много специфична, използват се някакви метални тръбички и ако не ме лъже паметта цялото приготовление отнема около 24 часа. Тук останахме много доволни :) 

Вече се смрачи и горяхме от нетърпение да се приберем. Но не беше толкова лесно, колкото ни се искаше. След още половин час в "любимия" ни рейс стигнахме до спасителния кораб (или по-точно ферибот). Отново преплувахме в мрак Средиземно море, но това вече нямаше значение. Прибирахме се към Малта!

Маршрутът

Малта- на малък остров за малко дни (Част 1), Из пристанищата на Малта (Част 2)