Планета Исландия (част 4)

Облаците от предходната нощ така и не се бяха разсеяли и имахме една класическа есенна утрин - леко мъглива и по исландски студена. Хотелът беше препълнен и постепенно се оформяха групички за организирани турове из пещерите и ледниците в района. Ние не планувахме подобни, макар някои от тях да са интересни. Но първо обилна закуска с отгледани в Исландия странни на вкус, по-точно отвратително безвкусни, плодове и зеленчуци - домати, краставици, банани. Да, исландците отглеждат такива в оранжерии, подгрявани с геотермална вода. Видяхме такива при сумрак и изглеждаха като в серия на "Досиетата Х".

Нашата основна задача беше да започнем да се връщаме към Рейкявик с една по-продължителна отбивка:

Jokulsarlon

Ледената лагуна се намира на 15-тина километра преди град Höfn- най-близкия град по пътя след Vik- и е част от най-големия ледник в Исландия- Vatnajokull. Точно в противоположна посока на тази, в която сме в момента, от другата страна на ледника, продължава изригването на Holuhraun, който ни беше поизправил на нокти преди да тръгнем. Толкова силно се надявах дори за миг да видя от високо изригването, че проучих посоката, от която самолета ще заходи към Исландия и си резервирах място до прозореца от страната, от която би трябвало да видя нещо. За съжаление имаше плътни облаци и не успях. Исландците много умело използват всичко, което природата им предоставя. В момента, в който бяха разрешени полети над района на изригването, всеки ден, целодневно от Рейкявик се организираха туристически полети с хеликоптер над мястото, но цената от 650 евро на човек можеше само да ме накара да плача безсилно в душата си. Вътрешните ми терзания обаче бързо изчезнаха щом стъпихме в Исландия. Щом не може да видим огън, нека да видим лед!

Jokulsarlon е само на 10-тина километра от хотела и много бързо се изправихме пред сюрреалистичен пейзаж. Блокове от искрящо бели и сини ледове плуваха в огледално езеро на фона на черни вулканични възвишения. Около 10-тина тюлена си играеха на безопасно от брега разстояние, но в същото време с нескрит интерес с периферното си зрение следяха дали хората ги наблюдават, за да покажат някой и друг номер във водата.

За съжаление тюлените не смееха да се приближат до брега.

Разходихме се наоколо, докато чакаме да се качим на амфибия, за която платихме 30 евро на човек. Работното време на туровете е между 10-17 ч. като през зимата не работят. В очакванията ни мястото трябваше да е по-голямо, отколкото всъщност изглеждаше. Леко разочарование преживях и в момента, в който се озовахме с лодката във водата. Искаше ми се наистина да минем близо до големите ледени блокове, но всъщност се разхождахме на доста голямо разстояние от тях. Причината е, че това, което виждаме на повърхността е едва малък процент от реалния размер на плуващите ледове. Около 90 % от тях са скрити под водата и лодката може да се превърне в мини Титаник при неочакван сблъсък с айсберг, а езерото на места е с 200 метра дълбочина. Откъсналите се от Vatnajokull гледчерни парчета престояват в тази лагуна докато се разтопят и се влеят в Атлантическия океан. Поради постоянното им движение и топене пейзажът тук всеки ден е различен. В нашия ден, в тази сутрин, ледовете се подаваха над повърхността едва около 3-4 метра максимум, което не ни беше достатъчно.

100 годишен лед

Нашият гид, много симпатична французойка, натроши малка буца лед, която асистентите й подадоха от водата и ни оферира да опитаме най-старата вода в живота си. Филипинци, канадци, японци, италианци, всички отказахме и тя през оставащите 20 минути си осмукваше парченцата, докато изреждаше заглавията на холивудски филми, снимани тук и факти, свързани с глобалното затопляне, увеличили размера на езерото.

Много фотографи идват вечер до лагуната, защото наоколо няма светлини и е прекрасен фон за наблюдение/ снимане на северни сияния. Жалко, че ние минахме в пълен мрак вечерта край нея, за да разберем навреме колко чудесно място е  за такива занимания.

След като това изживяване осмисли деня ни, отново сме в колата, с която ни очаква здраво каране. Двудневното мотаене по южния бряг сега трябва да бъде взето отново, но на бързи обороти за няколко часа. Време е да видим от къде сме минали в тъмното предната вечер. На дневна светлина е много по-добре и не толкова страшно, въпреки мрачните надвиснали облаци. Не трябва да спираме много, затова се примирявам да снимам през прозореца в движение.

Всяка забележителност или природно чудо е обозначено с такава табела. Ледникът Fjallsarlon е само на няколко километра от ледената лагуна.

Времето днес се мръщи.

Мъхове и ледници

 
Пейзажът е разнообразен откъм форми на планини, върхове, възвишения и се сменя бързо като на филмова лента. Все пак на първата появила се отбивка успявам да извоювам бързо спиране с изглед към още един ледник.

Svinafellsjokull. Тук правят някои от туровете в ледени пещери, както и трекове по ледника.

И изведнъж, сякаш отсечена с линия, земята става безцветна. Пожълтелите мъхове са изместени от черно, необятно поле. Няма растителност, няма нищо освен вулканична пепел и  мини реки, спуснали се от разтопените в далечината ледници. На пътя, сред тази пустиня сме ние и брулещия страничен вятър, който може да ни изхвърли от пътя всеки момент. Това е мястото, което минахме в пълен мрак и както вечерта, така и при дневна светлина е достатъчно зловещо. Примолвам се да спрем в самия край на полето, едва удържам вратата на колата, за да не се обърне. Не успявам да облека якето си, вятърът е толкова силен, че се отказвам и бързо влизам обратно. В паниката хвърлям бързо фотоапарата на седалката и почти сядам върху него. Завършвам само със счупен филтър и си отдъхвам, че щетите са минимални. От някъде се появява джип, от чиито шибидах набързо се появява фотоапарат. Завиждам им в този момент.

Черно, пустинно лава поле

Потегляме леко наплашени, но мълчаливи и отново със заявка за никакво спиране по пътя. Преодоляваме за пореден път в самота участъка с наречените от нас "говорещи мъхове", но осезаемо приближаваме до човешко присъствие.

Няколко стотин километра и часове по-късно достигаме целта за деня:

вулканът Kerið

Тук е единственото място, на което плащаме вход от около 2 евро на човек и то малко преди човекът на касата да си тръгне. Няма ограждения, така че в извън работното време едва ли е проблем разглеждането. Тръгваме пеш по утъпкани червени пътеки и след минути изкачване сме на ръба на 6500-годишния овален кратер на неактивен вулкан, понастоящем пълен с вода.

Отправяме се към столицата, където затваряме кръга на това пътешествие.

Маршрутът за деня

На тръгване си купих съвсем прясно издадена книга с фотографии, озаглавена "Планета Исландия" и много ми хареса. Съвсем точно дава определение на природата, която има на този невиждан остров. За себе си ще кажа, че гледките, които запечатах и в снимки, и в главата си все още остават ненадминати. Затова планувам да се върна отново някой ден, този път на север. Дано!

Из пристанищата на Малта (Част 2)

Моят ден рожден. Без никакъв план, безгрижен, горещ, слънчев и морски. За да ми върви по вода (това го измислих в последствие като причина) яхнахме вълнАта. Е, нямаше вълни за радост, така че се качихме на първата голяма и препълнена с хора лодка, която ни се изпречи на фери спирката в Слима. Щяхме да обикаляме пристанищата около Валета.

Като цяло в Tripadvisor този вид екскурзия беше с доста нисък рейтинг. Потвърждавам безсмислието й донякъде, но трябваше да отчетем някаква дейност в този ден след несъстоялата се морска разходка. Час и половина в морето и много малко обходена територия, мирис на изгорели горивни газове и много, много туристи на палубата. Тук оцених отново изключителното спокойствие, на което случихме в Портимао (Португалия), защото в Малта конкуренцията от снимащи беше кошмарна. Тъкмо балансираш, за да кадрираш и протегнат ръка с някоя сапунерка да ти направят фото бомба.  Не знам дали в Малта изобщо има "извън сезон", там истинска зима със сняг и студ няма (или поне в близката им история няма) и това привлича огромно количество туристи, всякакви- и млади, и стари. Така че и през октомври беше изключително пренаселено.

Запъплихме с мръсна газ, точно по обед. Много умно от наша страна да тръгнем в най-големия припек! Но поне се сдобихме със слънчев загар без да плажуваме.

Новото курортно строителство на хоризонта. На преден план се вижда малка част от Fort Manoel, стратегическо укрепление от времето на рицарите. Използвана е и за снимачна площадка в Game of Thrones в наши дни.

Яхтеното пристанище Gzira. На заден план се разполага италианското посолство в Малта. Има и други естествено, отново с добро стратегическо разположение :)

Този фотогеничен фар на Fort St. Elmo е заливан от доста яростни вълни през зимата. Сега обаче всичко е спокойно.

Покрай крепостните стени на Валета. Не случайно се използват за естествен декор в много холивудски филми.

Поглед откъм водата

Същото място поглед отгоре

Благодарение на този маршрут всъщност се ориентирахме за посоката, в която да вървим, за да стигнем Upper Barrakka Gardens. Ето ги и тях, погледнати от водата и може би за съвсем малко сме се разминали с топовните гърмежи в 12.00 ч.:

При добро съгласуване на времето, топовните салюти могат да се наблюдават и от водата

 В този залив навлязохме в главното пристанище на Валета. Тук е и мястото, от което тръгва ферибота на Virtu Ferries за Сицилия. Нещо забавно, излиза че от някакви патриотични подбуди малтийците сякаш обичат да преувеличават за това, с което разполагат. За пред туристите в Малта се намира  най-голямото пристанище в Средиземно море, но всъщност... то е трето според справка в интернет. Може би огромните размери на акостиралите тук круизни и търговски кораби ги кара да мислят мащабно :)

Senglea

Тази най-вероятно не е негова, но Роман Абрамович наред с други богаташи често акостирали с яхтите си в тукашни води. Отново някаква странна форма на малтийска гордост у нашия гид.

Fort St. Angelo

Fort Ricasoli

Към своя край турът стана доста по-приятен и прохладен, и откри красиви панорамни гледки.

Пристигайки обратно в Слима отново се качихме на корабче до Валета, където видяното от водата беше преговорено и откъм суша. Вечерта неизменно завърши с красива нощна панорама.

Дъждовни импресии - до Швейцария и обратно

След поредната нощна доза дъжд, сутринта в Стреза вещаеше хубав и слънчев ден, дори слънцето и островите отсреща се показаха. Но вече имахме резервирано пътуване с лодка по езеро Маджоре. Затова тръгнахме към гарата с надеждата времето да се задържи що-годе хубаво и за пътуването, и за следващия ден. Качихме се в двуетажния влак към Domodossola, където трябваше да се прехвърлим. Минахме малки провинциални гарички, доста западнали и мръсни. Заизкачвахме се в планините, където пейзажът все още беше зелен въпреки силно усещащата се есен. 

Пристигнахме след по-малко от час път на гарата в Домодосола, където прехвърлихме в много приятен влак за Локарно- Швейцария. Влакът беше с големи, панорамни стъкла, заради които аз го нарекох "папамобил" и предлагаше прекрасни алпийски гледки... ако не беше започнало да вали отново. Валеше толкова силно, че се притеснихме дали единствения чадър, с който разполагахме ще ни помогне изобщо. Щяхме да мислим за това като слезем. Междувременно мина контрола и приятната изненада беше в това, че кондукторът освен че беше спретнат, симпатичен чичко, говореше и няколко езика (отново).

След час и половина бяхме в Локарно на Швейцарска територия. Градът се простираше по хълмовете на планината и поради ръменето и надвисналите облаци ни се стори сив и неприветлив. Докато стигнем центъра на градчето дъждът отново се засили и се шмугнахме да похапнем в Макдоналдс. Цените там бяха напълно в духа на Швейцария. Ако в други европейски държави цените бяха двойно на българските, то тук бяха четворни. Похапнахме и се впуснахме между дъждовните капки. Направи ни впечатление, че и тук различните улични кафенета привличаха клиентела с огромни табели за безплатен интернет. Но май неуспешно, тъй като установихме, че точно в центъра на цветния градски площад има безплатен, предоставен от общината. Под всички цветни сгради имаше покрити магазинчета, в които се редуваха часовници и шоколоади. За часовници не ни спечелиха, но с шоколади- да! 

Преизпълнени с енергия пообиколихме около 2 часа и дойде време да се отправяме към морската гара, където след много вяла паспортна проверка отплавахме обратно към Италия.

Минавахме различни китни речни гарички, а пейзажът с високи планини наоколо се редуваше от красив по-красив. Най-сетне дъждът спря и това ми позволи близо 4 часовия път да прекарам отпред на носа на корабчето. Ще оставя много от водните пейзажи, които заснех през това време за себе си и ще споделя няколко за атмосфера. Усмивката ми не слезе от лицето този следобед.

Villa Pallavicino