Есенен следобед в Осло

"Чудесно! Ще видиш най-скъпата европейска столица!", поздравява ме сестра ми. Не обръщам голямо внимание на думите й, залисани в исландските резервационни планове и тъкмо попреглътнали тежко цифрите около тях. Изведнъж нова голяма хапка - норвежката столица, която бяхме оставили на заден план. Не за друго, а защото се явяваше само кратък стоп по пътя ни, а оказа се цените на всичко доста сериозно се конкурираха с тези в Исландия.

Октомври е и Осло ни посреща с чисто небе, слънце и есенни, земни тонове.

Летище Gardemoen  е много приятно и тихо. Главната причина за това, е че тук никога не съобщават каквото и да е по вискоговорител, не повтарят  трудно произносими имена на  закъснели пасажери и за това информират с предупредителни табели. Участъкът с алкохол пък винаги е препълен с хора. Зрителни указания ориентират от кой вид напитка по колко може да се купи от един човек. Имаме задача да вземем бира за приятел. Стек с кенове Хайнекен ни струва около 30 лв. Защо това трябва да е толкова впечатлително ли? По непроверени от нас данни се твърди, че из града само един кен е с равностойност около 20 лв. и не може да се купи от хладилни витрини в обикновен хранителен магазин или павилион. Твърдият алкохол, както е в повечето скандинавски страни, се купува само от специализирани магазини, с ограничено работно време.

Вариантите за достигане от летището до същинския Осло са два. Flytoget е експресен влак, който взима разстоянието от 47 км за около 20 минути и чиито еднопосочен билет е с цена, която плащаме за двупосочен с вариант 2. Flybussen ни чака пред изхода на летището, струва 240 норвежки крони (близо 30 евро на човек, отиване и връщане). Билетите купихме около месец по-рано онлайн и дори ползвахме някакво намаление, но покупка на място, директно от шофьора също е възможна, дори и с карта. Разпечатките се валидират на място от шофьора, като в нашия случай това беше кондукторска зъмба, вместо с електронен QR четец.

Докато аз зяпам тучни поляни и китни ферми покрай магистралата, спътникът ми се възползва обилно от интернета в автобуса, но  и двамата се впечатляваме от предупредителните знаци за пресичащи пътя лосове. След около 40 минути слизаме на последната спирка, където оставяме бирата в ръцете на зажаднелия ни приятел и правим кратка разходка в района, докато стане време да се настаним в хотела. Неочаквано слънчево е и аз искам да се възползвам от прекрасния ден. Бях подготвила солидна програма с обекти за посещение, но до колко от тях стигнахме е друг въпрос. В амбициите да уплътним максимално следобеда и вечерта, планирахме да наемем градски колела за по-бързо придвижване. Не го направихме, сложна ни се видя схемата, а и нашият приятел ни предупреди, че често се крадат такива колела и съвсем не ни се рискуваше. Все пак, повече информация за възможността ТУК.

В близост сме до Кралския дворец (Slottet), до който стигаме по широка и оживена с туристи алея. Тя се явява продължение на главната улица в Осло - Karl Johans gate и е кръстена на едноименния крал. На площада, пред самия дворцов вход, негова солидна скулптура като конник, събира в основата си множество от хора, озовали се тук за среща или за да поемат глътка въздух след краткото изкачване. А на заден план е време за смяна на караула, пазещ вратите.

Есенното слънце е огряло в красиви цветове кралския парк, но нямаме време за сантименти. Мотаенето тук ни е отнело почти час, вече наближава 15.00 ч. и се спускаме бързо към хотела, за да оставим най-сетне багажа. Сякаш часовникът се завърта на бързи обороти и докато излезем от стаята, слънцето се е скрило и скоро ще залезе. За около 15-тина минути бодро ходене стигаме до пристанището, където с тъга установяваме, че някакви фериботи все пак се движат и отплават (предполагам) в посока близките фиорди на Осло. Според предварителните проучвания, извън сезон, какъвто се води октомври, последният подобен фери тур тръгва в 14.30, така че си знаехме, че нямаме шанс да хванем такъв. А всъщност в този момент кипеше оживен морски трафик и доста съжалих, че не дойдохме по-рано, за да проверим на място графика. На всичко отгоре така се смръщи времето, че всеки момент щеше да завали и съвсем да провали разходката. В унисон с всичко това, минути по-късно, след като една туркиня от крайбрежна каравана ми продаде направо златна по цена гофрета без плодове (вместо с ягоди и боровинки), вече седях на дървените стълби на Aker Brygge и леех тежки сълзи, че нищо не е както ми се иска да бъде. Добре поне, че се появи някакъв огромен гларус, който подгонихме за снимка и така вдигнах поглед, за да поразгледам атмосферата наоколо.

Намираме се точно до Tjuvholmen- район с галерии за съвременно изкуство, арт инсталации и скулптури на открито, сградни композиции като от уголемен модерен архитектурен макет, с изглед към яхтеното пристанище и очарователни островчета. Същата гледка споделят и цяла редица от ресторанти, с доста висок стандарт и може би затова повечето са празни. Но пък явно TGI Fridays (подобен на нашия Happy) се явяваше най-достъпния сред тях, защото беше единствения, пред който се виеше опашка за места.

 Въпреки това потокът от хора, излезли на разходка по алеята на Aker Brygge  беше значителен и следвайки го се отправихме към крепостта от 13-ти век, която виждахме на близкия бряг:

Akershus

Пристигаме точно за включване на нощното осветление. Край нас се мотае още някакъв самотен турист. Правим си взаимно снимки по негова молба. Докато обикаляме из парка наоколо, попадаме отново на кралски караул. Неочакваната ни поява вся лек смут в мини раздумката им в сумрака, докато се подредят отново на постовете си.

 

Ситният дъждец, който заплашваше да провали следобеда най-сетне се прояви и трябваше да ускорим крачка, но намокрянето не ни се размина. Докато се покатерим на хълма с крепостта обаче, небето се смили над нас и оформи красива гледка към смрачаващия се хоризонт. Тъкмо навреме, за да се порадваме на нощните светлини, в които потъваше Осло, а също и да изпратим голям круизен кораб, отплаващ тържествено под звуците на ехтящия в целия залив руски химн.

Два часа по-късно и ние отплавахме, но в сънищата си и в очакване на вълненията, които още не знаехме, че Исландия ще ни предложи.

Към: В най-северната столица на света - Рейкявик. Исландия

Завръщане в миналото: Талин, Естония

В Естония (или за местните Eesti) влязохме по еднолентовия път, по който се движехме в луксозния автобус от Латвия. Стигнахме за около 4 часа, като прекосихме някогашните гранични пунктове, чиито вишки още стояха край пътя. Само бариерите ги нямаше.  Наоколо се редуваха млади иглолистни горички или обширни поляни с единични самотни къщички.

Слязохме на талинската автогара, нагласихме навигацията, която показваше 15 минути вървене пеш и тръгнахме по посока на хотела. Наоколо нищо впечатляващо- 4-5 етажни кооперации, соц архитектура, тихи улички. Излязохме на оживен булевард, минахме един-два подлеза, снимка тук, снимка там и много по-бързо от очакваното се озовахме пред главния вход на Стария град. В успоредна на него уличка беше хотела ни, където разбраха от личните данни, че си имаме рожденик. Вечерта в стаята ни очакваше шампанско (отврат беше, но важен е жеста). Взехме няколко брошури от рецепцията и тръгнахме на кратка опознавателна обиколка, както и  да потърсим заведение за празничната вечер.

 

Градският замък от 13-15 век, точно в сърцето на Стария град, който днес се ползва от талинското кметство

Купуваме ароматни, топли бадеми

Слънчевите лъчи бяха много изкушаващи, но в същото време доста лъжовни- навън беше режещ студ, от който щяха да ни окапят ръцете, докато снимахме. Но това не попречи пък Старият град на Талин да накара очите и устите ни да се отворят широко. Кокетен, подреден, очарователен, подновено-средновековен, целият е обграден от крепостни стени и на няколко места могат да се видят много типични артилерийски кули. Реставриран и направен за туристи, но не натрапчиво, а с точна мярка. По павираните площади и улички се разхождаха викачи към многото ресторанти, облечени в средновековни костюми; от дървени колички се носеше аромат на захаросани бадеми с канела, продавани от приветливи (въпреки студа) момичета и момчета в носии; от малки сувенирни магазинчета се чуваше трубадурска музика. Бяха създали приказна атмосфера, която много ни допадна. И хората определено бяха скандинавски тип, не само заради по-голямата близост до Финландия, чиито бряг се вижда в далечината, но и чисто исторически- Талин е бил управляван от датчани, шведи и руснаци през вековете. Руска реч на улицата не се чуваше, хората говореха и английски в магазините, в пощата, в заведенията, но щом усетеха, че сме чужденци ни подпитваха паралелно и на руски, докато установим "общ език". Тук са останали доста руснаци, които не могат да станат граждани на Естония, дори и да са родени в нея, ако не издържат изпит по естонски. Съответно като нямат гражданство, не могат и да гласуват или да заемат висши постове. И си стоят руски граждани, като за някои това е просто въпрос на принципи.

Входът на Стария град

Някои от кулите на крепостните стени при залез

Лутайки се из уличките покрай каменните градски стени, изведнъж без да искаме влязохме в едно безистенче с дворче, където открихме 

Chocolaterie de Pierre

Бях го набелязала в интернет още преди да пристигнем в Естония и много се зарадвах, че така лесно ни се получи да се озовем в него. Освен, че предлага труден избор поради голямото разнообразие на горещ шоколад с различни вкусове и подправки, тук похапнахме (в рамките на престоя ни в града няколко пъти) ръчно правени бонбони, домашни пайове, кейк. Не на последно място ще отбележа, че мястото беше интересно, цветно и уютно за студовете навън.

Всъщност всички кафенета, заведения, ресторанти, магазини сякаш бяха в надпревара кой да бъде по-интересен, оригинален и нетрадиционен. Като започнеш от витрините и стигнеш до менюто. Всичко това придаваше и допълнителна артистичност на градчето.

Времето напредваше и температурите паднаха още повече. Набелязахме място, към което да се ориентираме за вечеря, както и посока, от която да стартираме утрешния ден. Порадвахме се на залеза край типична гледка, но този път друг в посока, откъм Финландия.

Намесвайки пак Финландия ще спомена, че имахме намерение да стигнем с ферибот до там, но преценихме, че макар и на около 2 часа път по вода (80 км), нямаше да ни остане време да разгледаме пълноценно и двете столици. А и прочетох не едно мнение, определящи Хелзинки като не достатъчно интересен. Хора разни разбира се, но изобщо не съжаляваме, че отделихме 2 дни за Талин и то изцяло само бродейки из Стария град плюс голяма доза чревоугодие.

Говори се из интернет пространството, че някъде там, на китното централно площадче можело да се поръча мечешка лапа. Мога да предположа, че не е истинска, а само някакво атрактивно заглавие, но знам ли на какво са способни в Средните векове, в които ни поставят като туристи. Та с "мечешкото" се разминахме, но пък  лосът не му избяга на рожденика:
Беше оценен като не особено впечатляващ на вкус. Моята салата пък също не беше някакъв кулинарен връх. Включваше предимно кълнове, рукола и подобни треволяци. Откривам някаква тънка връзка с тревопасния лос в съседната чиния.
Ля се бира Saku (Tume = тъмно) и крушов сайдер и ни предложиха сладолед с хайвер, който единодушно решихме да пропуснем. Обслужваше ни младеж, който беше любопитен да разбере от къде сме. Каза, че сме първите българи посетители в ресторанта, за които знае и че Слънчев бряг е доста популярна дестинация сред естонците. Разбира се и той беше ходил миналото лято и даде да разберем, че доста купонджийски пиянски нощи е преживял. В този ред на мисли се сетих и за поредното значително присъствие на пияни англоговорящи, които плъзнаха по улиците на Талин при смрачаване. 

Празничната вечер ознаменувахме и в:

III Draakon

Намира се точно на ъгъла, под арките на Градския дворец и посреща с интересна средновековна обстановка. Пред вратата вечер се вият опашки, защото на бара има много атрактивни жени, с които минаваш през театрален забавен етюд с пазарене, за по-голяма автентичност, но с ясен резултат и в чия полза. Когато ние отидохме вечерта всичко от менюто беше изядено и почти изпито, та взехме само по едно греяно вино в глинени халби и се позабавлявахме на словесните двубои с останалите посетители. Иначе се твърди, че тук може да се похапне супа от лос, кравешки пай и подобни щуротии за цени около 2-3 евро. Малко не им вярваме за цените, предвид колко платихме за нашите питиета, но може би беше останало само от по-скъпото :)

Кръчмарката

На сутринта какво да видим- майски сняг се сипе навън. Изненадааа! После премина в дъжд, слънце гря, тъкмо избърша фотоапарата от водата и пак завали. Това даде множество поводи да се отбием тук-там, като например в гореспоменатата шоколадиерна, както и в

Kompressor

Като прочетохме ревюто му в онези рекламни брошури от хотела, че там са най-големите палачинки, които сме били виждали и как само с една дори най-големия лакомник нямало да може да се справи, ние си казахме: "Да, бе, да! Нас с "големи" палачинки ще ни уплашат". Изобщо не им повярвахме. Затова потърсихме мястото с навигацията и се оказа, че отвън е толкова невзрачен, че сме го подминавали. Вътре обстановката не оборваше очакванията ни за нещо велико и невиждано и след дълго обмислян избор от интересно комбинираните пълнежи като цяло, се спряхме на пълнеж от халва, крем маскарпоне и горски плодове за него и моцарела, песто и домати с млечен сос в добавка за мен. Сайдерът от круша там ми стана любим, сипваха го наливен в доволни количества. Дойдоха палачинките. По-скоро палачинищата. Сервирани в огромни чинии и сгънати на 4. Затруднихме се да ги изядем наистина, въпреки че бяха ужасно вкусни, а ние достатъчно гладни. Затова и заслужиха толкова много описание тук (и край на кулинарните вметки)!

Добре подкрепени и движейки се "между капките", продължихме по планирания маршрут. Тръгнахме покрай сергиите с плетива, нижещи се до каменните стени и се вмъкнахме под чаровните арки на Katariina Käiк, където кипеше занаятчийски труд в малки работилници. Продължихме да криволичим по павираните улици, забърсвайки дъждовните капки от себе си, надникнахме през витрините на музея на марципана, но отминахме без да купим нищо. Покрай музея на кукления театър свихме към един от изходите на Стария град и изкачихме стъпала колкото половин изкачване до връх Шипка към хълма Тоомпеа, за да се озовем на панорамна площадка, достъпът до която беше затворен поради ремонт. Шмугнахме се в малко тунелче, което ни изведе до естонския парламент, обграден от множество екзотични посолства. Нямаше и да разберем, че това е именно парламента им ако не бяхме го видели в картата. Няма охрана, няма лоши полицейски погледи, няма спрени бронирани автомобили, които да пречат на движението. Парламентарните служители се движеха свободно пеша по паветата наравно с нас и другите туристи.

Katariina Käiк

Изглежда сякаш минаваме през едни и същи улици, заради множеството каменни кули, които си приличат. Но всъщност, когато погледнеш града отгоре, се вижда колко са много в действителност. През 13 век са наброявали 70.

Църквата "Свети Никола"

Изглед от Тоомпеа - много каменни кули, Балтийско море и кулата на "Св. Олаф"

И тук, както в Рига, имаше възможност да се качим на високо, на 123 метровата кула на St.Olaf, от която да снимаме града отвисоко. Но предвид лошото време решихме да си го спестим. По закон в града не може да има по-висока сграда от тази църква, но въпреки това могат да се видят шест небостъргача в новата част на града от няколко площадки с панорамни гледки, едната от които беше точно до парламента. Там имаше постоянен обитател- гларус- който може да бъде видян на още много снимки в интернет, не само на моите. Държеше се като домашен любимец и не се страхуваше изобщо от хората, дори сякаш се нагласяше да позира, за да получи храна.

Старият и новият град

Почти приключили обхождането на стария град стигнахме до

Kiek in de Kök (в превод "Надничаща в кухнята")

Това е артилерийска кула, наречена с това забавно име заради легенда, че обитаващите я войници обичали да надничат от върха на кулата в кухните на близките домове. Зад 4-метровите й стени има исторически музей, който ние не посетихме. Наоколо имаше приятно паркче, което ни напомни все пак, че е пролет, особено когато и слънцето ни удостои с внимание.

Катедрала "Александър Невски"

Точно до катедралата "Александър Невски" открихме малко сувенирно магазинче, където накупихме обилно количество сувенири на почти тройно по-ниски цени, отколкото ги продаваха на самия център. Също така установихме, че в малкия пощенски клон, в самото начало на Стария град, продават достатъчно красиви картички на ниски цени. Явно и други туристи бяха открили това и се пообразува опашка. Така блуждаейки разсеяно, докато ни дойде реда, погледа на моя спътник се прикова в предплатени карти за интернет Mint. Взехме една за 3 евро, която можеше да се ползва в рамките на 3 дни (1.2Mbps), не ни искаха никакъв документ за самоличност или пък някакво име, на което да се регистрира. Оттук нататък социалните мрежи бяха наши, за да започнем да споделяме в реално време преживяванията и гледките от деня. Щастието беше пълно!

На следващия ден потеглихме обратно към Рига, а после отново съпроводени от дъжд изпратихме тези малки късчета от Европа.

Малта - на остров за малко дни (Част 1)

Октомври, 2013 г.

"Това е най-странното място, на което сме попадали до сега" си мислех аз, возейки се в автобуса от летището. Вече леко се обвинявах за избора на дестинация, но спътника до мен каза: 

"Спокойно, ще бъде забавно!" и това леко ме успокои, но явно и на него му минаваха подобни мисли. Проблемът може би дойде от съвсем спонтанната покупка на самолетни билети и липсата на време за по-сериозна подготовка (което уви ми е най-досадната част от едно пътуване). Спонтанността премина в разочарование, което се породи от високите очаквания за една екзотична и не много лесна към тогавашна дата за достигане страна и реалността, на която отдадохме малко време за справяне.

Много неща ни бяха за първи път.

Полетът с Еър Малта, който мина през Атина, за да качи още пътници, а ние чакахме в самолета без да слизаме. За първи път слязохме по самолетната стълбичка точно пред входа на летището, чувствахме се ВИП :). За първи път стъпвахме на островна държава и за първи път усещахме толкова голяма влага във въздуха, която чак затрудняваше дишането. 33 градуса температурен рекорд за октомври, какъв рожден ден ще бъде само, много горещ, както никога!

Но същинската история за това пътуване или може би е редно да го наричам преживяване следва. Първо малко красоти, на които станахме свидетели във въздуха благодарение на чудесното време:

Посрещнахме изгрева над Атина

Атина след изгрев

Атина от високо

Гръцки островчета

Толкова приятно беше да отдъхнем в прохладното малко летище, откъдето купихме и билети за автобуса към Слима. Arriva имат гише, но ако случайно бъде пропуснато, на самата спирка пред изходите, облечени в светлоотразителни жилетки, стоят други служители на фирмата с касови апарати в ръка, от които също могат да се купят билети. И евентуално да ориентират туристите дали са застанали от правилната посока например. За хора, които не са свикнали с обратното движение това може да е доста объркващо. Бяхме решили, че ще пообикаляме с градския транспорт из острова в идните дни, затова вместо еднодневни билети купихме директно седмични карти (12 евро за 7 дни). Беше петък, а в понеделник си тръгвахме, но бяхме преценили, че ще ни е по-спокойно да решим казуса с придвижването по този начин. До момента, в който се сблъскахме реално с градския транспорт в Малта.

По разписание трябваше да очакваме автобуса след 20-тина минути. Това беше начална спирка и нямаше да се налага да го стопираме. На острова автобусите се стопират като маршрутки, но не изглеждаше всички спирки да са обозначени като такива. За да слезеш, трябва да знаеш къде да го направиш, натискаш бутон, за да знае шофьора къде да спре.

Имаше време да поогледаме. На отсрещния тротоар две полицайки с космически каски на припек проверяваха дали спрелите коли са нагласили правилно часовника си за паркиране и ако не- да напишат фиш. Часовникът е картонен, със стрелки, шофьорите го поставят на стъклото си, не съм сигурна какво точно показва, но се използва при паркиране. Забавлявахме се като деца, когато лявата врата на автомобилите се отваряше почти в движение, от нея изскачаше човек и колата после продължаваше да се движи, сякаш шофьорът вече го няма. За несвикналите с ляво движение като нас си е преживяване :).

Старите автобуси сега изпълняват единствено декоративна функция като каравани, от които могат да се купят сувенири или туристически боклуци. Когато са били в действие до съвсем скоро са били собственост на шофьора. Спазвал се е принципа, че колкото по-накичен и отрупан е вътре, толкова по-добре. Всеки автобус е бил уникат.

Макар автобусният автопарк да е обновен от 2-3 години, старите класики, за които малтийците все още тъгуват са заменени с не много по-нови, но климатизиарни техни събратя. Един такъв ни се изплъзна буквално за секунди. Както беше с табела Т3 примерно, се оказа изведнъж, че всъщност е Т1, но подменена точно преди да тръгне. Виковете на подвижните касиери: "Т1, Т1", сочейки отпрашилия рейс, бяха позакъснели. Доста се ядосахме, че още половин час ще трябва да чакаме следващия. Него вече зорко следихме да не промени табелата си и съответно маршрута. Един час след кацането най-накрая потеглихме към хотела.

Палмите от летището изчезнаха. Минавахме покрай каменни огради с кактуси по тях, прегорели буренясали дворове, а отпред се откри гледка към хълм, отрупан със сгради в пясъчни тонове. И никаква зеленина. Много пустинно усещане. Споделих това в последствие с моя позната, живееща в Малта. Тя каза, че когато пристигнала през юни не можела да повярва колко зелено и свежо било всичко. Между другото и през зимата е така, когато Малта е обливана от поройни дъждове, бури и подобни островни стихии. Следя редовно Malta Weather и до днес, затова съм толкова информирана :)

Рейсът сякаш започна да се движи в кръг, минаваше през едни и същи спирки, караше бясно в тесните улички, на места едва се разминаваше с насрещните. Тогава движението спираше и оглеждахме отблизо старите, олющени сгради, тесните тротоарчета и типичните цветни тераси. После пак бясно се заспусквахме по улиците надолу, нагоре, качваха се хора, други протестираха от резките спирачки, спирките се редуваха на таблото. На някои шофьорът спираше, на други- не, следваха списъчно това, което имахме разпечатано, но само в началото. В някакъв момент се появиха други, които бяха явно по друг маршрут. Ами сега!? Кога ще натиснем звънчето, за да слезем? Шофьорът малтиец говореше само на малтийски. А нали уж всички трябваше да говорят и на английски!? Но не бяхме единствените изпаднали в недоумение. Диалозите сред пътниците започнаха да се водят на висок глас, всеки питаше някого за къде е, уговаряха се за помощ, но все пак усетихме, че приближаваме, когато архитектурата се промени, стана по-съвременна и се задвижихме край морето. Накрая шофьорът, подобно на хората от спирката пред летището се развика "Слима, Слима" и слязохме успешно. Пообъркани от преживяното и след близо час клатене в автобуса стигнахме (за сравнение на връщане пътят до летището отне само 15-тина минути). Транспортът беше едно от най-разочароващите неща за страна, която разчита в огромен процент на туристи. Това доста повлия на последвалите дни, в които решихме, че нямаме достатъчно време да се надяваме на късмет, за да стигнем до други точки от островите и категорично отрекохме автобусите като начин на придвижване.

За да съставим някакъв нов план и докато чакахме да се настаним, потърсихме сянката на близко заведение, където ни обслужиха... на български. Това породи още размисли и коментари на тема българите в Малта (които бяхме чели, че са доста там) и заключението, че май тук не бихме живяли. Дори с бира Cisk не можахме да преборим много жегата, влагата беше попила вече в дрехите и косите ни и не ни пусна в следващите няколко дни. Реанимирахме цял следобед пред климатика. Едва по-късно решихме, че може да рискуваме да се покажем отново навън.

Столицата Валета гледана от брега в Слима.

На отсрещния тротоар цялата крайбрежна алея беше препълнена с викачи за разходки с лодки, толкова объркващо много бяха те, но точно желаното от мен вече беше приключило работа. Качихме се на фериботче, което за 2.60 евро двупосочно ни откара  до столицата Валета, която реално ни се падаше на отсрещния съвсем близък бряг. За няма и 5 минути вече бяхме там. Това беше единствения транспорт, който ползвахме през следващите дни. За съжаление бяхме леко ограничени заради зимното работно време, последният ферибот обратно към Слима беше към 19.00 ч.

Когато гледахме от България картата на Малта, мащабите изглеждаха по-малки, отколкото се оказаха в действителност. Да, градчетата се сливат като квартали, само табелите маркират, че следва друг, но идеята да вървим пеш до някои от тях отхвърлихме на място. Реално имаше доста път да се измине и пак щяхме да пропуснем много от малкото неща, които все пак направихме. Една вечер пробвахме да стигнем до Сейнт Джилиян, разхождайки се небрежно по крайбрежната алея и на места леко трудно заради уличния трафик все пак успяхме. Но бързо решихме да се върнем, тъй като вече се беше стъмнило, а отмарящите там англичани вече бяха напреднали в алкохолния запой и даваха признаци на начална агресия.

 Валета

Малта се състои от 3 острова- Малта, Гозо и Комино, като логистиката между тях става с лодки. На всеки остров има различни привлекателни дейности за туристи. Една от целите ни беше поредната разходка сред тюркоазено сини води край Комино и Azure Window на Гозо, но тях видяхме само на прекрасните (и изненадващо евтини) малтийски картички за съжаление. Вариантите за стигане до тях бяха градски автобус (мисля, че трябваше да сменим 2 от Слима или от Валета) в комбинация с лодка, уредена на място или с туристическите лодки, организирани на кея, но включващи също целодневни обиколки на целия остров Малта, което доста разводняваше целите ни. Затова се порадвахме на това, което столицата Валета успя да ни предложи за ден-два и както вече споменах се движехме изцяло пеша и с ферибот, благодарение на който се разхлаждахме в жегата с морски бриз.
За да се стигне до сърцето на Валета от пристанището има два варианта- стръмна улица и обходна, но полегата улица. Първо тръгнахме по полегатата, но докато се стигне до пресечка, в която да се влезе към града се обикаля доста покрай високите крепостни стени и няма много за гледане, освен средиземноморската шир и отсрещните курорти. По стръмната улица пътят е доста по-пряк, като предвид многото баби, които се изсипват от круизните кораби малтийците предлагат и такси за 1-2 евро (разстоянието наистина е много кратко). Има и карети с коне в стил атракция на Слънчев бряг :) Самите улички са много тесни, на места стръмни, повечето еднопосочни и трудно се разминават 2 коли. Навсякъде където вдигнеш глава виждаш типичните цветни балкони на къщите, толкова близо един срещу друг, че съседите могат спокойно да си говорят през прозорците. Съседските взаимоотношения не приключват с това. Не е нетипична гледка да видиш как покупки от магазина се подават с въженце през прозореца.

Малкото фериботно пристанище

Типичните цветни балкони, които се виждат щом вдигнеш глава нагоре.

В същинския център на столицата влизането с автомобили е забранено, така че има оформена пешеходна улица с капанчета и магазини. Като бивша английска колония не е учудващо присъствието на типичните червени телефонни кабини и червени пощенски кутии, които силно контрастират на цялата типична архитектура (изключвам новостроящите се курорти като Сейнт Джилиян и строежите в Слима).

Уличен оперен певец на централната търговска улуца на Валета.

Шляенето ни в жегата съвсем логично беше съсредоточено и в търсене на сенчесто място, на което да поседнем. Имайки предвид, че вървяхме без цел и посока (много типично за нас) успяхме случайно в един от следобедите ни да стигнем до Горните градини Барака / Upper Barrakka Gardens (чиято реклама се вижда на двигеателя на самолета по-горе). Там, освен че имаше безплатен интернет, имаше прохлада от приятните зеленини, място за освежаване и страхотна гледка към Трите града (Виториоза, Сенглеа и Коспикуа).

Upper Barrakka Gardens

Upper Barrakka Gardens

Изглед от Upper Barrakka Gardens към Трите града

Бяхме чували, че там се провеждат т.нар. топовни гърмежи, но ги бяхме изпуснали. Те са само по  обед, затова в деня, в който пътувахме обратно към България си поставихме за цел да бъдем отново там в 12.00 ч., за да ги видим. Така и направихме. Единият от нас застана да ги гледа от горната площадка, а другият плати 2 евро вход за кратка лекция и по-близко наблюдение на процеса около ритуала.
Около 15 минути преди 12.00 часа се появи облечен в униформа мъж, който зареди топовете. Към 10 минути по-късно той застана мирно до тях и започна церемониално да гледа часовника си. Минута (и дори по-малко) до точния час той отброи с викове няколко пъти и изстреля заряда към водата. В този момент всички фотоапарати защракаха бясно, но гърмеж така и не се произведе. Всички наоколо се спогледаха и в този момент, както бяхме свалили фотоапаратите, топовният гърмеж прокънтя. Изпуснахме огъня хаха! Трябвало си време, но кой да знае такива неща :) Казахме си ОК, сега ще хванем следващите топове как гърмят. Да, ама не! Всички топове гърмят само, когато е празник. А денят не беше такъв и само един беше зареден.

През това време обаче другият агент горе на площадката бил заговорен от един германец, който редовно идвал на почивка тук. Онзи човечец се впуснал в разговори за живота, за това, че или се влюбваш в Малта от първия път или я намразваш (е, хайде, чак пък намразваш...) и за ритуала по топовните гърмежи. При едно от идванията си тук бил ходил на посещение в една от кулите отсреща, където всъщност се намирал най-големия топ на острова и втори по големина след този в Гибралтар. Та там им разяснили тайната съставка на нещото, което гърми всеки ден- брашно. За по-голям ефект, чисто театрално и за голяма пушилка зрителите виждат ефект като от холивудски филм.

Достъпът до тази част на площадката е само срещу платен вход. Но напълно безплатно е наблюдението на топовните гърмежи от горната площадка.

Ритуално отброяване на минутите до 12.00 ч.

Пушилка от брашно за по-голям ефект

А най-големите "гадове" бяха всички онези с яхтите долу, които към 12.00 започнаха да се навъртат из водите на залива и да чакат шоуто откъм водата :) И тъй като има разни разходки с лодки из пристанищата може да се вземе обедна лодка, която да предложи същото представление, стига да се напасне времето. Ние също направихме едно плаване в района, но в предходен ден и тези идеи нямаше как да планираме още тогава, защото при нас беше малко спонтанно. Но разказът за това следва в Част 2.
 

Багети с домати и моцарела, в компания на бира Cisk

Където и да ходим за мен храната винаги е лек проблем. Затова ще спомена и за малтийската. Специалитетът в Малта е печен заек. Не сме го пробвали, но се появи шега между нас, че колко му е да е печена котка, печени и двете животни изглеждат подобно. А котки в Малта има в изобилие по улиците, но това е само наше извратено предположение. Иначе като всяка страна, имаща досег с море тук преобладава морска храна. От съседката Италия пък влиянието в пастата е голямо, но е ясно, че италианците си остават ненадминати. Приятно ме впечатли една марципанова торта, която също се води специалитетът в сладкото на острова. На външен вид не е привлекателна и изкушаваща, но на вкус си заслужава да бъде опитана. Тук мога да предположа, че силицилианците са се намесили, тъй като в Сицилия правят много марципан (марципанът е бадемова паста и я обожавам). Оставих я на последно място, но логично е , че почти навсякъде може да бъде поръчана английска закуска (за тези, които биха си причинили нещо толкова тежко за старт на деня).
Водата. Водата не е питейна. Тя е преработена с обратна осмоза морска. Така че за по-сигурно и бирата е добре да бъде бутилирана, а не наливна. Малтийците имат също и своя безалкохолна напитка Kinnie , за която пак разбрах твърде късно и така и не опитах. Местните си я възхваляват по форумите, но нямам база, на която да потвърдя заслужава ли си съжалението от пропуска ми.

Полезна информация- контактите  са с английски стандарт.

Краткият престой в Малта комбинирахме с еднодневна екскурзия до Сицилия, която е само на 90 км разстояние. Разказът за този ден е ТУК . Доста разпокъсахме трите си дни, но изкушението беше голямо. Затова и се разминахме с екзотично сините води на Комино , за които си трябва поне ден отделено време и обикаляхме само из околните на Валета води.

Из пристанищата на Малта (Част 2), Етна изригна!