Завръщане в миналото: Талин, Естония

В Естония (или за местните Eesti) влязохме по еднолентовия път, по който се движехме в луксозния автобус от Латвия. Стигнахме за около 4 часа, като прекосихме някогашните гранични пунктове, чиито вишки още стояха край пътя. Само бариерите ги нямаше.  Наоколо се редуваха млади иглолистни горички или обширни поляни с единични самотни къщички.

Слязохме на талинската автогара, нагласихме навигацията, която показваше 15 минути вървене пеш и тръгнахме по посока на хотела. Наоколо нищо впечатляващо- 4-5 етажни кооперации, соц архитектура, тихи улички. Излязохме на оживен булевард, минахме един-два подлеза, снимка тук, снимка там и много по-бързо от очакваното се озовахме пред главния вход на Стария град. В успоредна на него уличка беше хотела ни, където разбраха от личните данни, че си имаме рожденик. Вечерта в стаята ни очакваше шампанско (отврат беше, но важен е жеста). Взехме няколко брошури от рецепцията и тръгнахме на кратка опознавателна обиколка, както и  да потърсим заведение за празничната вечер.

 

Градският замък от 13-15 век, точно в сърцето на Стария град, който днес се ползва от талинското кметство

Купуваме ароматни, топли бадеми

Слънчевите лъчи бяха много изкушаващи, но в същото време доста лъжовни- навън беше режещ студ, от който щяха да ни окапят ръцете, докато снимахме. Но това не попречи пък Старият град на Талин да накара очите и устите ни да се отворят широко. Кокетен, подреден, очарователен, подновено-средновековен, целият е обграден от крепостни стени и на няколко места могат да се видят много типични артилерийски кули. Реставриран и направен за туристи, но не натрапчиво, а с точна мярка. По павираните площади и улички се разхождаха викачи към многото ресторанти, облечени в средновековни костюми; от дървени колички се носеше аромат на захаросани бадеми с канела, продавани от приветливи (въпреки студа) момичета и момчета в носии; от малки сувенирни магазинчета се чуваше трубадурска музика. Бяха създали приказна атмосфера, която много ни допадна. И хората определено бяха скандинавски тип, не само заради по-голямата близост до Финландия, чиито бряг се вижда в далечината, но и чисто исторически- Талин е бил управляван от датчани, шведи и руснаци през вековете. Руска реч на улицата не се чуваше, хората говореха и английски в магазините, в пощата, в заведенията, но щом усетеха, че сме чужденци ни подпитваха паралелно и на руски, докато установим "общ език". Тук са останали доста руснаци, които не могат да станат граждани на Естония, дори и да са родени в нея, ако не издържат изпит по естонски. Съответно като нямат гражданство, не могат и да гласуват или да заемат висши постове. И си стоят руски граждани, като за някои това е просто въпрос на принципи.

Входът на Стария град

Някои от кулите на крепостните стени при залез

Лутайки се из уличките покрай каменните градски стени, изведнъж без да искаме влязохме в едно безистенче с дворче, където открихме 

Chocolaterie de Pierre

Бях го набелязала в интернет още преди да пристигнем в Естония и много се зарадвах, че така лесно ни се получи да се озовем в него. Освен, че предлага труден избор поради голямото разнообразие на горещ шоколад с различни вкусове и подправки, тук похапнахме (в рамките на престоя ни в града няколко пъти) ръчно правени бонбони, домашни пайове, кейк. Не на последно място ще отбележа, че мястото беше интересно, цветно и уютно за студовете навън.

Всъщност всички кафенета, заведения, ресторанти, магазини сякаш бяха в надпревара кой да бъде по-интересен, оригинален и нетрадиционен. Като започнеш от витрините и стигнеш до менюто. Всичко това придаваше и допълнителна артистичност на градчето.

Времето напредваше и температурите паднаха още повече. Набелязахме място, към което да се ориентираме за вечеря, както и посока, от която да стартираме утрешния ден. Порадвахме се на залеза край типична гледка, но този път друг в посока, откъм Финландия.

Намесвайки пак Финландия ще спомена, че имахме намерение да стигнем с ферибот до там, но преценихме, че макар и на около 2 часа път по вода (80 км), нямаше да ни остане време да разгледаме пълноценно и двете столици. А и прочетох не едно мнение, определящи Хелзинки като не достатъчно интересен. Хора разни разбира се, но изобщо не съжаляваме, че отделихме 2 дни за Талин и то изцяло само бродейки из Стария град плюс голяма доза чревоугодие.

Говори се из интернет пространството, че някъде там, на китното централно площадче можело да се поръча мечешка лапа. Мога да предположа, че не е истинска, а само някакво атрактивно заглавие, но знам ли на какво са способни в Средните векове, в които ни поставят като туристи. Та с "мечешкото" се разминахме, но пък  лосът не му избяга на рожденика:
Беше оценен като не особено впечатляващ на вкус. Моята салата пък също не беше някакъв кулинарен връх. Включваше предимно кълнове, рукола и подобни треволяци. Откривам някаква тънка връзка с тревопасния лос в съседната чиния.
Ля се бира Saku (Tume = тъмно) и крушов сайдер и ни предложиха сладолед с хайвер, който единодушно решихме да пропуснем. Обслужваше ни младеж, който беше любопитен да разбере от къде сме. Каза, че сме първите българи посетители в ресторанта, за които знае и че Слънчев бряг е доста популярна дестинация сред естонците. Разбира се и той беше ходил миналото лято и даде да разберем, че доста купонджийски пиянски нощи е преживял. В този ред на мисли се сетих и за поредното значително присъствие на пияни англоговорящи, които плъзнаха по улиците на Талин при смрачаване. 

Празничната вечер ознаменувахме и в:

III Draakon

Намира се точно на ъгъла, под арките на Градския дворец и посреща с интересна средновековна обстановка. Пред вратата вечер се вият опашки, защото на бара има много атрактивни жени, с които минаваш през театрален забавен етюд с пазарене, за по-голяма автентичност, но с ясен резултат и в чия полза. Когато ние отидохме вечерта всичко от менюто беше изядено и почти изпито, та взехме само по едно греяно вино в глинени халби и се позабавлявахме на словесните двубои с останалите посетители. Иначе се твърди, че тук може да се похапне супа от лос, кравешки пай и подобни щуротии за цени около 2-3 евро. Малко не им вярваме за цените, предвид колко платихме за нашите питиета, но може би беше останало само от по-скъпото :)

Кръчмарката

На сутринта какво да видим- майски сняг се сипе навън. Изненадааа! После премина в дъжд, слънце гря, тъкмо избърша фотоапарата от водата и пак завали. Това даде множество поводи да се отбием тук-там, като например в гореспоменатата шоколадиерна, както и в

Kompressor

Като прочетохме ревюто му в онези рекламни брошури от хотела, че там са най-големите палачинки, които сме били виждали и как само с една дори най-големия лакомник нямало да може да се справи, ние си казахме: "Да, бе, да! Нас с "големи" палачинки ще ни уплашат". Изобщо не им повярвахме. Затова потърсихме мястото с навигацията и се оказа, че отвън е толкова невзрачен, че сме го подминавали. Вътре обстановката не оборваше очакванията ни за нещо велико и невиждано и след дълго обмислян избор от интересно комбинираните пълнежи като цяло, се спряхме на пълнеж от халва, крем маскарпоне и горски плодове за него и моцарела, песто и домати с млечен сос в добавка за мен. Сайдерът от круша там ми стана любим, сипваха го наливен в доволни количества. Дойдоха палачинките. По-скоро палачинищата. Сервирани в огромни чинии и сгънати на 4. Затруднихме се да ги изядем наистина, въпреки че бяха ужасно вкусни, а ние достатъчно гладни. Затова и заслужиха толкова много описание тук (и край на кулинарните вметки)!

Добре подкрепени и движейки се "между капките", продължихме по планирания маршрут. Тръгнахме покрай сергиите с плетива, нижещи се до каменните стени и се вмъкнахме под чаровните арки на Katariina Käiк, където кипеше занаятчийски труд в малки работилници. Продължихме да криволичим по павираните улици, забърсвайки дъждовните капки от себе си, надникнахме през витрините на музея на марципана, но отминахме без да купим нищо. Покрай музея на кукления театър свихме към един от изходите на Стария град и изкачихме стъпала колкото половин изкачване до връх Шипка към хълма Тоомпеа, за да се озовем на панорамна площадка, достъпът до която беше затворен поради ремонт. Шмугнахме се в малко тунелче, което ни изведе до естонския парламент, обграден от множество екзотични посолства. Нямаше и да разберем, че това е именно парламента им ако не бяхме го видели в картата. Няма охрана, няма лоши полицейски погледи, няма спрени бронирани автомобили, които да пречат на движението. Парламентарните служители се движеха свободно пеша по паветата наравно с нас и другите туристи.

Katariina Käiк

Изглежда сякаш минаваме през едни и същи улици, заради множеството каменни кули, които си приличат. Но всъщност, когато погледнеш града отгоре, се вижда колко са много в действителност. През 13 век са наброявали 70.

Църквата "Свети Никола"

Изглед от Тоомпеа - много каменни кули, Балтийско море и кулата на "Св. Олаф"

И тук, както в Рига, имаше възможност да се качим на високо, на 123 метровата кула на St.Olaf, от която да снимаме града отвисоко. Но предвид лошото време решихме да си го спестим. По закон в града не може да има по-висока сграда от тази църква, но въпреки това могат да се видят шест небостъргача в новата част на града от няколко площадки с панорамни гледки, едната от които беше точно до парламента. Там имаше постоянен обитател- гларус- който може да бъде видян на още много снимки в интернет, не само на моите. Държеше се като домашен любимец и не се страхуваше изобщо от хората, дори сякаш се нагласяше да позира, за да получи храна.

Старият и новият град

Почти приключили обхождането на стария град стигнахме до

Kiek in de Kök (в превод "Надничаща в кухнята")

Това е артилерийска кула, наречена с това забавно име заради легенда, че обитаващите я войници обичали да надничат от върха на кулата в кухните на близките домове. Зад 4-метровите й стени има исторически музей, който ние не посетихме. Наоколо имаше приятно паркче, което ни напомни все пак, че е пролет, особено когато и слънцето ни удостои с внимание.

Катедрала "Александър Невски"

Точно до катедралата "Александър Невски" открихме малко сувенирно магазинче, където накупихме обилно количество сувенири на почти тройно по-ниски цени, отколкото ги продаваха на самия център. Също така установихме, че в малкия пощенски клон, в самото начало на Стария град, продават достатъчно красиви картички на ниски цени. Явно и други туристи бяха открили това и се пообразува опашка. Така блуждаейки разсеяно, докато ни дойде реда, погледа на моя спътник се прикова в предплатени карти за интернет Mint. Взехме една за 3 евро, която можеше да се ползва в рамките на 3 дни (1.2Mbps), не ни искаха никакъв документ за самоличност или пък някакво име, на което да се регистрира. Оттук нататък социалните мрежи бяха наши, за да започнем да споделяме в реално време преживяванията и гледките от деня. Щастието беше пълно!

На следващия ден потеглихме обратно към Рига, а после отново съпроводени от дъжд изпратихме тези малки късчета от Европа.

Латвия: Рига - забележителности и суеверия

През май 2014г. Рига финализираше подготовката за своето домакинство като европейска столица на културата. Строяха се открити сцени, очакваха се концерти, улиците се чистеха до късно вечер. Не можеше да не се набие на очи колко много латвийски знамена имаше навсякъде. Посещението ни също съвпадаше по време с техния Ден на независимостта. Не само в централната част, но и в периферните квартали всеки вход на жилищна сграда беше окичен с голямо знаме. И въпреки, че е столица, градът ни се видя доста спокоен.

Когато самолетът започна да снижава за приземяване дълго летяхме над празни поляни и ненаселени площи. Летището на Рига е сравнително малко, слязохме директно на ръкав, но пък вътре беше изключително приятно, чисто, модернo. На изхода се отбихме през гишето с информация, от където си купихме карти за автобуса за 2.50 евро, които да се ползват в рамките на 24 часа. Снабдихме се още с безплатна карта/брошура със забележителностите на града. Може да се купи еднократен билет и от шофьора на рейса, но ние решихме да си вземем карта, за да можем да си я презареждаме когато се наложи. Въпреки че е картонена тя има чип и при всяко качване трябва да се валидира в превозното средство. Не си помисляйте да пътувате гратис, защото на влизане в града автобусът отбива на специална за целта стоянка, където се качват 5-6 контрольора, вратите се затварят и рейсът не потегля докато тече проверката.

Пътувахме с автобуса около 15 минути и имах време да се поогледам и ослушам около мен. Макар официалният език да е латвийски хората наоколо говорят на руски. Общо взето латвийски чухме по-късно само по телевизията. Въпреки това латвийците отхвърлят с референдум руският да бъде втори официален език. Сградите, покрай които минаваме не са някакви архитектурни шедьоври, може да се каже, че сме като у дома си. Но колкото повече наближаваме централната част, толкова повече се засилва усещането, че все пак сме в чужда европейска столица.

Слязохме в района на централната автогара. Първото, което ни направи впечатление (дали защото в момента сме на такава вълнà?) е, че почти всеки втори автомобил караше поне по два велосипеда на багажника си. Масово младите хора бяха на колела, затова си има и улични светофари само за велосипедисти. Приятна изненада бяха и колелата, които можеха да бъдат наемани между различни точки в града срещу дребно заплащане със смс. За дължината пък на велоалеите можем да направим извод от факта, че такива имаше дори на излизане от града. Виждаш някакви буренаци и дървета, а до тях велосипеден път, който (само предположение) води примерно към Юрмала (плажен курорт близо до Рига). 

Друго, което ни се видя странно бяха рикшите. Доста нетипично средство за придвижване в тези географски ширини, но изглежда и доста популярно сред (отново) подпийналите англичани. Рикшите си имаха радио, което биваше надувано до дупка щом е в движение, а возещите крещяха и пееха с пълно гърло като подобава за такива забавляващи се туристи.

Велосипеди, които могат да се наемат.

Запътихме се към хотела, чиято история прочетохме на място. Дядото на днешния собственик бил принуден да избяга в Швеция по време на Втората световна война. Като всяка частна собственост къщата е била конфискувана по време на руската окупация и ползвана за резиденция на високопоставни генерали от КГБ. Връщат си собствеността над него през 1991г. при извоюване на независимостта на Латвия. Най-вероятно за западноевропейските и американски туристи това е един интересен факт, който латвийците умело използват за привличане на посетители.

Почти нямаше приятел, който знаейки накъде сме се запътили да не ни попита "Ъъъ, какво ще правите там?!" Донякъде неголямата популярност на Рига ни привличаше в тази пролетна обиколка. Затова с уговорката, че не сме изчерпателни, подробности за града следват.

По каналите на река Даугава

От предходните публикации става ясно, че има ли някъде лодка за разходка, то ние почти сигурно ще се качим на нея. Така се случи и този път. Малки покрити лодки предлагат разходка по каналите, вливащи се в река Даугава, която преполовява Рига. Разходката бе с продължителност 1 час, в пълно мълчание от страна на лодкаря - една от причините изобщо да не заслужава 18-те евро на човек.

Малко мостче отрупано с катинари.

Стартирахме от малко кейче в парк Кронвалд сред зеленина, фонтанчета и каменни арки на мостове, под които се оказа, че спят бездомници.

Сравнително бързо изпъплихме към водите на Даугава и станахме свидетели на панорами, които при залез биха били още по-впечатляващи.

Кулата на църквата Св. Петър, от която може да се види града от птичи поглед.

Модерната сграда на библиотеката.

 След разходкaта си стана време за следобедно разпускане. Затова се отправихме към Black Magic Bar да сътворим малко магии в черно или иначе казано да опитаме

Riga Black Balsam (Rīgas Melnais balzams)

Това е традиционен латвийски ликьор, създаден от фармацевт, живеещ в Рига, който на вкус определихме, че наподобява пелин. В състава на "отварата" има 24 различни растения, цветя, корени, масла и плодове, отлежаващи в дъбови бъчви, така че да речем, че консумацията му е полезна за здравето :) В този бар, в подходяща тъмна, старовремска атмосфера, го предлагаха както за пиене в различни коктейли с кафе или водка, така и като есенция в различни сладки и шоколадови бонбони. Опитахме няколко вариации като всеобщ фаворит беше черният боровинков балсам. Взехме и за вкъщи. Сгряхме се вътрешно, от което ни дойдоха сили да излезем отново из града и да се полутаме из уличките на стария град, откривайки маркираните по картата забележителности. 

Много приятно беше да установим, че тукашните сувенири не бяха китайски или поне не лъхаха натрапчиво на такива. Имаше голяма доза артистичност и местен дух по сергиите на няколкото обособени пазарчета. Най-разпространени бяха плетивата и кехлибар под каква ли не форма. Странно е на колко висока цена се продава нещо, което морето изхвърля съвсем естествено по бреговете на Балтийско море. Но признавам, нищо не разбирам от бижута, камъни и тяхната обработка.


Старият град на Рига

Сградите в стария град на Рига са класически представители на стила Ар Нуво (Art nouveau - Ново изкуство), характеризиращи се обобщено накратко с използването на вълнообразни форми, украси и скулптурни детайли по фасадите.

На това площадче е скулптурата с Бременските музиканти. Муцунките на животните са се поизлъскали, защото почти през цялото време някой снимащ се турист ги държи или подпира.

 Има няколко емблематични постройки/сгради с интересна история:

Часовникът Лайма

"Хайде да се срещнем на часовника Лайма" е най-честата фраза, когато се уговаря среща с приятел. Часовниковата кула в самото начало на Стария град е била място за срещи още откакто е издигната в началото на миналия век и така хората не би трябвало да закъсняват за работа. От десетки години служи като реклама на латвийските шоколади "Лайма" (между другото не лоши и много красиво опаковани). Говори се също, че покрай тази точка за срещи са тръгнали много любовни запознанства :).

Трите братя

Най-старият оцелял жилищен комплекс, състоящ се от три сгради, строени през три различни периода- 15,17,18 век в три различни стила. Построени са на много малка площ и си признавам, че ги подминахме няколко пъти. Макар почти нищо да не се знае за тях са се превърнали също в един от символите на Рига, има ги в различни стилизирани сувенири.

Къщата с котките (Kaky nams)

Кръстена е така заради двете скулптури на черни котки, поставени на покрива на сградата. Историята е, че котките в ядосана поза- с извит гръбнак и вирната опашка- са поставени по поръчка на собственика на къщата, на който било отказано членство в  Гилдията на търговците в началото на миналия век. Той изразил обидата си като наредил скулптурите да бъдат обърнати с опашките към къщата, в която се помещавала въпросната Гилдия (днес сградата на Кметството), за да им донесат нещастие и проклятие. Говори се, че всъщност проклятието е споходило скулптора, който паднал от покрива, докато монтирал произведенията си там. След дълга съдебна битка котките са обърнати в сегашната си посока и в крайна сметка търговецът постигнал своето и бил приет в Гилдията.

Тъй като уличките са тесни, а сградите солидни, поради липса на подходящ обектив в употреба влезе телефона, който прави безупречно свързани в панорами снимки :)

Къщата на Черноглавите (Melngalvju nams)

Тази сграда е една от онези архитектурни символи, с които обикновено се свързва визуално Рига. Тя е построена през 14 век за Братството на Черноглавите- гилдия на несемейните германски търговци в Рига и се е използвала за срещи и празненства. Фасадата е много богато украсена, различни елементи са били добавяни през вековете и е като украшение в сърцето на Стария град. През Втората световна война е превърната в развалини, но през 1992г. латвийците започват изграждането й наново и е напълно възстановена. Не е отворена за посещения.

Църквата Свети Петър

Кулата на "Свети Петър" попадна не в една и две снимки, докато обхождахме Рига откъм суша и вода. Вместо с кръст тя е декорирана с петел и е най-високата в Стария град сграда. Полутахме се докато намерим "кулата с петела" докато установим, че има още две катедрали с петли на върха. В едната, Doma, се намира един от големите органи в Европа и дори имаше опашка за концерт същата вечер. Петелът се смята за защитник от злото и сутрешната му песен може да изплаши дявола. В случая също са били ползвани за индикатор на вятъра, тъй като Рига като пристанищен град е посрещала и изпращала множество кораби.
Но защо беше цялото търсене? На туристическата карта беше отбелязано, че е възможно качване на кулата й и знакът за фотоапарат подсказваше, че има какво да се види. Имах пъклена идея да се качим за залез над града, но за съжаление работното й време беше до 17.30, а последното качване до 17.00ч. В кулата има асансьор с човек, който контролира броя на пътниците или килограмите им на око. Чака се на опашка и макар да върви бързо все има някой който небрежно и разсеяно се опитва да те пререди. Входът е 8 евро на човек, а площадката на върха е толкова тясна, че двама човека трудно се разминават. Всичко е в решетки, което прави снимането изпитание, съпътствано с брулещи ветрове на 70 метра височина. Ние постояхме около 15-20 минути (но може и повече, времето в снимки обикновено лети). През това време  се смениха всички годишни времена, за радост поне снега пропусна. Драматични облаци, слънце, дъжд, вятър, имаше си от всичко. И гледките, към Даугава, които бяха прекрасни. Е, покривите към града не бяха чааак толкова красиви, но за мен си заслужава времето там горе.

Тази четворна композиция от сгради е Централния пазар

Един от трите моста над Даугава и сградата на библиотеката

Красивият Стар град

Покриви

Специална история има тази църква. Построена през 13 век 6 пъти е удряна от светкавици, опожарявана е. Според традицията при граденето на камбанарията ръководителя на строежа е трябвало да седне на гърба на петела, да изпие чаша вино и да хвърли чашата надолу. На колкото парчета се счупи чашата, толкова години ще просъществува кулата. За зла участ през 18 век при поредната реставрация строителя изпуснал изпразнената си чаша в купа сено на преминаваща каруца и чашата не се счупила. Всички били уплашени, че кулата скоро ще се срути. Тя удържала 200 години до Втората световна война, когато изгоряла заедно с църквата точно на Петровден. Запазени са останките от тогавашния петел. 

Когато новата кула била завършена точно на Петровден през 1973г. архитектът възседнал петела, изпил чаша шампанско и я хвърлил надолу. Тя се строшила на хиляди парченца с големината на прашинки. Цялата история около съдбата на църквата, както и снимки преди/по време на строежа/и сега са изложени във фоайето точно преди  асансьора, така че запълнихме времето в чакане на опашка с четене и разглеждане.

Днешната кула е изградена от метал, има часовник, който има стрелка само за час и 5 пъти на ден на кръгъл час (но кой ли?) свири някаква латвийска народна песен. Между другото я чухме докато се разхождахме следобед и си мислехме, че идва откъм кметството по случай националния празник на Латвия. И това ни усмихна, защото се вписваше идеално с атмосферата на стария град. 


Полезна информация:

Часовата зона е същата като в България.
Контактите са стандартни.
Латвия е в Еврозоната, може да се плаща почти навсякъде с карта.
Билети за автобус могат да се купят от улични автомати, като въпреки че имаше възможност за плащане с карта се оказа, че можем да ги купим само с пари в брой.
Трансопортът е чудесен, спирките са прекрасно обозначени с табла, разписанието се спазва, има бус-лента, така че не сме имали проблеми със задръствания.
Младите хора говорят английски, но с възрастните е по-вероятна комуникация на руски.