Есенен следобед в Осло

"Чудесно! Ще видиш най-скъпата европейска столица!", поздравява ме сестра ми. Не обръщам голямо внимание на думите й, залисани в исландските резервационни планове и тъкмо попреглътнали тежко цифрите около тях. Изведнъж нова голяма хапка - норвежката столица, която бяхме оставили на заден план. Не за друго, а защото се явяваше само кратък стоп по пътя ни, а оказа се цените на всичко доста сериозно се конкурираха с тези в Исландия.

Октомври е и Осло ни посреща с чисто небе, слънце и есенни, земни тонове.

Летище Gardemoen  е много приятно и тихо. Главната причина за това, е че тук никога не съобщават каквото и да е по вискоговорител, не повтарят  трудно произносими имена на  закъснели пасажери и за това информират с предупредителни табели. Участъкът с алкохол пък винаги е препълен с хора. Зрителни указания ориентират от кой вид напитка по колко може да се купи от един човек. Имаме задача да вземем бира за приятел. Стек с кенове Хайнекен ни струва около 30 лв. Защо това трябва да е толкова впечатлително ли? По непроверени от нас данни се твърди, че из града само един кен е с равностойност около 20 лв. и не може да се купи от хладилни витрини в обикновен хранителен магазин или павилион. Твърдият алкохол, както е в повечето скандинавски страни, се купува само от специализирани магазини, с ограничено работно време.

Вариантите за достигане от летището до същинския Осло са два. Flytoget е експресен влак, който взима разстоянието от 47 км за около 20 минути и чиито еднопосочен билет е с цена, която плащаме за двупосочен с вариант 2. Flybussen ни чака пред изхода на летището, струва 240 норвежки крони (близо 30 евро на човек, отиване и връщане). Билетите купихме около месец по-рано онлайн и дори ползвахме някакво намаление, но покупка на място, директно от шофьора също е възможна, дори и с карта. Разпечатките се валидират на място от шофьора, като в нашия случай това беше кондукторска зъмба, вместо с електронен QR четец.

Докато аз зяпам тучни поляни и китни ферми покрай магистралата, спътникът ми се възползва обилно от интернета в автобуса, но  и двамата се впечатляваме от предупредителните знаци за пресичащи пътя лосове. След около 40 минути слизаме на последната спирка, където оставяме бирата в ръцете на зажаднелия ни приятел и правим кратка разходка в района, докато стане време да се настаним в хотела. Неочаквано слънчево е и аз искам да се възползвам от прекрасния ден. Бях подготвила солидна програма с обекти за посещение, но до колко от тях стигнахме е друг въпрос. В амбициите да уплътним максимално следобеда и вечерта, планирахме да наемем градски колела за по-бързо придвижване. Не го направихме, сложна ни се видя схемата, а и нашият приятел ни предупреди, че често се крадат такива колела и съвсем не ни се рискуваше. Все пак, повече информация за възможността ТУК.

В близост сме до Кралския дворец (Slottet), до който стигаме по широка и оживена с туристи алея. Тя се явява продължение на главната улица в Осло - Karl Johans gate и е кръстена на едноименния крал. На площада, пред самия дворцов вход, негова солидна скулптура като конник, събира в основата си множество от хора, озовали се тук за среща или за да поемат глътка въздух след краткото изкачване. А на заден план е време за смяна на караула, пазещ вратите.

Есенното слънце е огряло в красиви цветове кралския парк, но нямаме време за сантименти. Мотаенето тук ни е отнело почти час, вече наближава 15.00 ч. и се спускаме бързо към хотела, за да оставим най-сетне багажа. Сякаш часовникът се завърта на бързи обороти и докато излезем от стаята, слънцето се е скрило и скоро ще залезе. За около 15-тина минути бодро ходене стигаме до пристанището, където с тъга установяваме, че някакви фериботи все пак се движат и отплават (предполагам) в посока близките фиорди на Осло. Според предварителните проучвания, извън сезон, какъвто се води октомври, последният подобен фери тур тръгва в 14.30, така че си знаехме, че нямаме шанс да хванем такъв. А всъщност в този момент кипеше оживен морски трафик и доста съжалих, че не дойдохме по-рано, за да проверим на място графика. На всичко отгоре така се смръщи времето, че всеки момент щеше да завали и съвсем да провали разходката. В унисон с всичко това, минути по-късно, след като една туркиня от крайбрежна каравана ми продаде направо златна по цена гофрета без плодове (вместо с ягоди и боровинки), вече седях на дървените стълби на Aker Brygge и леех тежки сълзи, че нищо не е както ми се иска да бъде. Добре поне, че се появи някакъв огромен гларус, който подгонихме за снимка и така вдигнах поглед, за да поразгледам атмосферата наоколо.

Намираме се точно до Tjuvholmen- район с галерии за съвременно изкуство, арт инсталации и скулптури на открито, сградни композиции като от уголемен модерен архитектурен макет, с изглед към яхтеното пристанище и очарователни островчета. Същата гледка споделят и цяла редица от ресторанти, с доста висок стандарт и може би затова повечето са празни. Но пък явно TGI Fridays (подобен на нашия Happy) се явяваше най-достъпния сред тях, защото беше единствения, пред който се виеше опашка за места.

 Въпреки това потокът от хора, излезли на разходка по алеята на Aker Brygge  беше значителен и следвайки го се отправихме към крепостта от 13-ти век, която виждахме на близкия бряг:

Akershus

Пристигаме точно за включване на нощното осветление. Край нас се мотае още някакъв самотен турист. Правим си взаимно снимки по негова молба. Докато обикаляме из парка наоколо, попадаме отново на кралски караул. Неочакваната ни поява вся лек смут в мини раздумката им в сумрака, докато се подредят отново на постовете си.

 

Ситният дъждец, който заплашваше да провали следобеда най-сетне се прояви и трябваше да ускорим крачка, но намокрянето не ни се размина. Докато се покатерим на хълма с крепостта обаче, небето се смили над нас и оформи красива гледка към смрачаващия се хоризонт. Тъкмо навреме, за да се порадваме на нощните светлини, в които потъваше Осло, а също и да изпратим голям круизен кораб, отплаващ тържествено под звуците на ехтящия в целия залив руски химн.

Два часа по-късно и ние отплавахме, но в сънищата си и в очакване на вълненията, които още не знаехме, че Исландия ще ни предложи.

Към: В най-северната столица на света - Рейкявик. Исландия

В най-северната столица на света - Рейкявик. Исландия (част 1):

В началото на юни шофирахме по магистралата на връщане от черноморския бряг и аз отново разнообразявах пътя като четях на глас блогове за пътешествия. Няколко седмици преди това вече се беше зародила идеята за Исландия и сега се налагаше да прекъсвам литературното четене с чести отскачания до Уикипедия за изясняване на някоя тамошна деликатесна съставка или питие. Редувахме избухване в смях с възклицания колко ужасно или пък интересно звучи проверяваното нещо и се ентусиазирахме още повече за посещение на тази далечна и различна страна.

Така узрели за идеята взехме и че осъществихме това приключение. Не беше лесно изобщо. Морето, от което се прибирахме стана последното за лятото, а то едва започваше. Преминахме в режим пестене доста отрано и добре, че сезонът беше дъждовен, защото сигурно дните до октомври щяха да са още по-мъчителни и дълги.

Доста отчайващи бяха цените на самолетните билети на фона на всичко, което сме купували до момента, а алтернативите до там не бяха много за октомври. Претегляйки плюсове и много минуси все пак стигнахме до маршрута София- Франкфурт- Осло- Рейкявик. И леко си отдъхнахме. До август. Тогава исландските сайтове започнаха да съобщават за засилваща се сеизмична активност и две седмици по-късно тя доведе до три новоотворили се кратерни дупки при Holuhraun с бълване на тонове лава в подножието на един от най-мощните исландски вулкани Бардарбунга. След като се оказа, че изригванията не са толкова опасни за въздушния трафик, нито ще попречат на нашия маршрут, 10 дни преди заминаването Луфтханза излязоха в поредната си стачка, с което прибавих няколко бели косъма в косата си. 4 дни преди отпътуването отново стачкуваха с доста отменени полети. За щастие те не ни засегнаха пряко и успяхме да отлетим по план.

Щастливата развръзка.

След близо 3-часов полет от Осло, точно на рождения ми ден, в неделя около обяд исландско време, взехме багажа от малкото летище на Кефлавик, натиснахме по една усмивка на устройствата питащи дали сме доволни от обслужването и се заоглеждахме на терминала за магазин, от който да купим предплатена карта за интернет. Всички новопристигащи се втурваха да купуват алкохол, ние ще купуваме интернет! Бяхме заявили кола под наем чак за 12 часа, но нямаше къде толкова да убием цял час. Един-единствен щанд за вестници и разни дреболии за хранене, явно това трябва да е мястото. Оказа се че имат карти, но за предплатени разговори, а ние искахме само интернет. Подлъга ни слънцето и се озовахме навън, едно хубаво ледено вятърче лъхна и набързо навлякох шапка, шал и ръкавици. Местната фирма, от която наехме колата беше на 300-тина метра от летището. Оглеждам се наоколо- равно поле, тук-там сламки в есенни цветове и едно декоративно замръзнало от студа фонтанче. Дано времето се задържи поне толкова добро!

Някак бяха ни усетили, че караме все коли в червени нюанси и го приехме като забавен факт, че и тук няма да е изключение. Беше възможно най-евтината количка от своя клас (доколкото в Исландия може да се определи нещо като евтино), с автоматични скорости и зимни гуми- бонус, който иначе се заплаща допълнително.  Много голям процент от туристите са американци, затова се съмнявам изобщо да се предлагат коли с ръчни скорости. Особеност при наемането на автомобил в Исландия е, че не се предлагат застраховки без самоучастие при евентуални щети. Т.е. дори да се случи нещо винаги трябва да се плати някаква сума. За лично спокойствие ние взехме допълнителен пакет със защита от хвърчащи камъчета, пясък и пепел, без да имаме намерение да караме по черни пътища.
Градски транспорт между градовете/ населените места няма, или поне и да има не е толкова чест, че да се разчита на него. Вариантите за движение из острова са с автомобил, организирана автобусна екскурзия или за по-напреднали- със самолет. Все пак от летището до Рейкявик има автобус , но да стоиш само в столицата си е като пропиляно време. Защото Исландия не е нищо от видяното до момента.

Едно бързо ровене в интернет, за да установим, че в неделя малко магазини изобщо работят, а още не се бяхме снабдили с търсената интернет предплатена карта. Търговски център Kringlan в 12ч. вече трябваше да е отворил, затова тръгнахме към него. На първата изпречила се отбивка трябваха малко сухи тренировки  за свикване с автоматичните скорости, след което се отправихме по равния черен асфалт към Рейкявик.
Вече сме в Исландияяяя!

Стигайки в столицата спряхме на безплатния паркинг на Kringlan. Купихме от офис на Siminn жадувания предплатен интернет (продължава да ми допада организацията с теглене на номерче, което определя реда ти в магазина за по-пълноценно обслужване) и поседнахме в Hamborgarfabrikkan. Оказа се, че за всеки рожденик има безплатен сладолед. Дали беше само за деца, не знам, но моят истински празник започна именно тук. Освен неочаквано вкусен сладолед към огромния си хамбургер получих музикално поздравление, както казаха те- с нещо типично исландско- "Joga" на Björk, без да предполагат, че съм й фен. Всички присъстващи посетители ми ръкопляскаха бурно, а за финал научихме, че в Исландия обичайно за обслужването не се оставят бакшиши (предвидено е в цената). Независимо, че има сервитьор, плащането става на излизане на каса. За целия ни престой разплащахме единствено и само с банкови карти, никъде не ни потрябваха пари в брой. Супер удобство, тъй като исландски крони не могат да бъдат обменяни никъде в България. Но трябва да се има едно на ум ако се налага паркиране на улицата, плаща се през автомат с монети.

В 16ч. най-накрая се настанихме в хотела. Прозорецът на стаята гледа в малък двор на детска градина и сграда с размер на килер. Задържам поглед там и наблюдавам как вътре две бебета се обгрижват от две учителки, това са всички обитатели на постройката. Загатнах вече, че хората го дават лежерно с работното си време тук. Хотелите настаняват в късния следобед, магазините отварят чак към 11, в 17-18ч. работният ден приключва, в неделя единици работят. Наистина е депресивно да излизаш и да се прибираш по тъмно в дългите зимни дни, когато слънцето изгрява към 10-11ч. и залязва към 14.30-15ч., въпросът обаче е защо през по-светлите сезони продължават в същия режим? Може би, за да имат исландците време да се радват на слънцето навън :)  Ние имахме достатъчно дълъг ден, за да разгледаме спокойно столицата.

Стартирахме с катедралата

Hallgrimskirkja 

Архитектурата й е вдъхновена от формата на изригващ гейзер и в същото време в структурата й има препратки към вулканични скали, които има в изобилие из Исландия. На площадчето пред входа е скулптурата на смятания за първия стъпил на американска земя европеец- Leifur Ericsson. Има писмени данни, че той го е сторил около 500 години преди Колумб.
Срещу 700 исландски крони на човек (около 5 евро) се качихме с асансьор на 72 м височина, само на 2.5 метра под върха на най-високата исландска църква, където се открива панорама към града.

Hallgrimskirkja и базалтови скали, вдъхновители на структурата на фасадата

Статуя на Lief Ericcson

Църквата отвътре и нейния орган с 50 тръби

Пейзажът е изцяло градски, погледа грабват шарените сгради. Традиционните къщите са преобладаващо дву-триетажни, но новото строителство извисява вече доста по-високи жилища. От малко над 300-хилядното население разпръснато на територията на цялата държава (приблизително толкова за сравнение са жителите на Пловдив), почти половината исландци обитават столицата. Под тротоарите и градските улици циркулира термална вода и  ги предпазва от заледяване през зимата. Почти 100% от домовете се отопляват от водата на естествените горещи извори, които извират в изобилие от земята в района. Е, подробност е, че водата от чешмите мирише на сяра, но пък няма проблем с парното в стаята на хотела ни.

Изглед към Esja (вулкан, но застинал)

Laugavegur e централната търговска улица, която не е пешеходна. По навик се спираме да изчакаме колите да минат преди нас, с което събираме неразбиращи погледи у шофьорите.

По централната улица Laugavegur магазините вече са започнали да украсяват коледно витрините. Забелязвам интересни предложения за празнично облекло- бляскави вечерни рокли, комбинирани с традиционни вълнени пуловерчета отгоре :-) Разминаваме се предимно с туристи, но успяваме да познаем кои са местните. Туристите, ние включително, вървим зимно екипирани като за планински преход, температурата е около 2 градуса, а исландските девойки веят ефирни разкопчани жилетки. Гологлави велосипедисти карат без да се впечатлят особено от бръснещия вятър. Ентусиазирани атлети на всякакви възрасти тичат по крайбрежната алея на Северния Атлантик по всяко време на деня и пак се чудим кога ходят на работа?

Планината Esja

Правим снимка пред Sólfar (Sun Voyager) и продължаваме по крайбрежната алея към Harpa.

Sólfar е лодка-фантазия, символизираща надежда и възхвала към слънцето.
Иронията е, че разположението й е в посока север, а не на изток към изгряващото слънце,
както е бил първоначалния план. Но това е полезен индикатор на посоките за тези като нас,
които търсят северни сияния.

 Поглед от Solfar към новите крайбрежни жилища. Времето никак не е приветливо.

Фасадатана концертната зала и опера Harpa е иградена от разноцветни прозрачни геометрични елементи, които пречупват външната и вътрешната светлина така, че правят сградата да оживява и пулсира в някакъв свой ритъм.

Престоят в столицата (почти пълни 2 дни) се превърна в кулинарен празник. На пук на всички отвратително звучащи легенди за тукашната храната, това е мястото, на което не почувствах и минута глад. За мое огромно щастие имаше достатъчно американизирана на вид храна (да не се разбира фаст фууд), за която като помисля сега започвам да слюноотделям. Точно тук, между Harpa и пристанището, виждаме една невзрачна будка с извила се опашка пред нея. Това е най-популярната исландска будка за хот тог. Не само е една от най-евтините улични храни (около 2 евро за брой), което обуславя тълпата отпред, но и с интересна интерпретация на съставките- с карамелизиран лук и няколко вида непознат сос. Един много едър, брадат, рижав викингски прароднина сръчно ни прави редичка от няколко мини хотдога. Облизваме пръсти и продължаваме кулинарната вакханалия.

Акула (най-малкото), по часовниковата стрелка: кит, пъфин, риба

Настъпил е happy hour из кръчметата, две бири са на цената на една. А това е голямо събитие. Първо, защото продажбата на алкохол се контролира от държавата. Той се продава единствено в специализирани магазини, тукашния се казва Vinbudin. Второ, защото е  скъп. Една бира струва 1000 исландски крони (около 6.50 евро). Дълги, тъмни, зимни нощи, депресия, алкохол, не много добра комбинация, затова се опитват да ограничат местните да не посягат към чашката. Под акомпанимента на жива джаз музика вдигаме няколко празнични наздавици и се отправяме към най-голямото предизвикателство- дегустация на традиционни исландски специалитети. Аз само в ролята на снимащ, бях го заявила предварително. Мислехме си, че ще е трудно да намерим от местните гадости, но почти на всяка крачка оферират кит или пъфин (кайра). Поръчваме няколко отбрани шотчета с по няколко парченца от исландските деликатеси.
Гвоздеят на вечерта е hákarl- гренландска акула. Сервират я в затворено бурканче, защото е с доста натрапчива миризма на амоняк. Акулата уринира през кожата си и от там идва това ухание. Когато бъде уловена се заравя за няколко месеца в земята да позагние. След това се изравя и още известно време съхне в определени условия докато заприлича на филе. И после достига до трапезата на исландците силно натурално ароматна. Дали защото спътника ми я тества в ресторант, а не от консерва от магазина, няколко парченца бяха успешно изядени. Така бяха отметнати още китово minke месо и въпросния puffin (много чаровна, пингвино-подобна птичка). За протокола, стомаха на моя човек се оказа здрав и не е имал проблеми с нетрадиционните вкусове.

Горещо препоръчвам серията на Bizarre Foods ("Странни храни") за Исландия, от нея научихме доста.

Дългият ден обаче не можеше да приключи скучно. Освен, че спечелих 3 допълнителни празнични часа заради времевата разлика, имахме уговорка помежду си, че независимо в коя част на острова сме ще дебнем небето за северни сияния. Добре екипирани и със статив под ръка отново слязохме на крайбрежната алея. Нямахме големи очаквания, защото през деня беше доста мрачно и облачно, но атмосферните условия бързо се менят тук. Разполагахме с някакво приложение на телефона за компас, но нещо не сработи и не бяхме много наясно накъде да гледаме, затова просто се съсредоточихме към планината отсреща като по-тъмно място. Все така продължаваше да е облачно и след половин час взиране в небето нямаше никакви сияния. Всъщност ние не знаехме как трябва да изглеждат те и в това беше най-голямата тръпка. Всеки някога е виждал красиви, цветни картинки с тях, но дали наистина са такива? Облаците се пораздухаха и се показаха единични звезди. Тъкмо вече започнаха да се чуват мрънкания да се прибираме вече, когато Б. видя някаква бяла лека мъгла да минава през една група звезди и да изчезва. Накара ме да снимам и чудо! На екранчето на фотоапарата се показаха зелени петна. Писъци, подскоци, целувки, пляскане бяха съвсем естествената ми реакция на случилото се. Загледахме се в небето и започнахме да различаваме малки бели вълнички в различни посоки точно над главите ни. Някои се засилваха и ставаха бледо зеленикави, други пак като лека мъгла се стелеха и изчезваха. Няма такава радост! Не бяха шарени, но гледката е неописуема. Изеднъж тичайки започнаха да прииждат още хора, за да снимат. Най-най-хубавият завършек на рожден ден, точно навреме!


Полезна информация:

- контактите са тип шуко, т.е. както в България;
- северни сияния могат да бъдат видяни между септември и април, когато нощта е достатъчно дълга.

Следва: Исландия (част 2) - Златният кръг

Латвия: Рига - забележителности и суеверия

През май 2014г. Рига финализираше подготовката за своето домакинство като европейска столица на културата. Строяха се открити сцени, очакваха се концерти, улиците се чистеха до късно вечер. Не можеше да не се набие на очи колко много латвийски знамена имаше навсякъде. Посещението ни също съвпадаше по време с техния Ден на независимостта. Не само в централната част, но и в периферните квартали всеки вход на жилищна сграда беше окичен с голямо знаме. И въпреки, че е столица, градът ни се видя доста спокоен.

Когато самолетът започна да снижава за приземяване дълго летяхме над празни поляни и ненаселени площи. Летището на Рига е сравнително малко, слязохме директно на ръкав, но пък вътре беше изключително приятно, чисто, модернo. На изхода се отбихме през гишето с информация, от където си купихме карти за автобуса за 2.50 евро, които да се ползват в рамките на 24 часа. Снабдихме се още с безплатна карта/брошура със забележителностите на града. Може да се купи еднократен билет и от шофьора на рейса, но ние решихме да си вземем карта, за да можем да си я презареждаме когато се наложи. Въпреки че е картонена тя има чип и при всяко качване трябва да се валидира в превозното средство. Не си помисляйте да пътувате гратис, защото на влизане в града автобусът отбива на специална за целта стоянка, където се качват 5-6 контрольора, вратите се затварят и рейсът не потегля докато тече проверката.

Пътувахме с автобуса около 15 минути и имах време да се поогледам и ослушам около мен. Макар официалният език да е латвийски хората наоколо говорят на руски. Общо взето латвийски чухме по-късно само по телевизията. Въпреки това латвийците отхвърлят с референдум руският да бъде втори официален език. Сградите, покрай които минаваме не са някакви архитектурни шедьоври, може да се каже, че сме като у дома си. Но колкото повече наближаваме централната част, толкова повече се засилва усещането, че все пак сме в чужда европейска столица.

Слязохме в района на централната автогара. Първото, което ни направи впечатление (дали защото в момента сме на такава вълнà?) е, че почти всеки втори автомобил караше поне по два велосипеда на багажника си. Масово младите хора бяха на колела, затова си има и улични светофари само за велосипедисти. Приятна изненада бяха и колелата, които можеха да бъдат наемани между различни точки в града срещу дребно заплащане със смс. За дължината пък на велоалеите можем да направим извод от факта, че такива имаше дори на излизане от града. Виждаш някакви буренаци и дървета, а до тях велосипеден път, който (само предположение) води примерно към Юрмала (плажен курорт близо до Рига). 

Друго, което ни се видя странно бяха рикшите. Доста нетипично средство за придвижване в тези географски ширини, но изглежда и доста популярно сред (отново) подпийналите англичани. Рикшите си имаха радио, което биваше надувано до дупка щом е в движение, а возещите крещяха и пееха с пълно гърло като подобава за такива забавляващи се туристи.

Велосипеди, които могат да се наемат.

Запътихме се към хотела, чиято история прочетохме на място. Дядото на днешния собственик бил принуден да избяга в Швеция по време на Втората световна война. Като всяка частна собственост къщата е била конфискувана по време на руската окупация и ползвана за резиденция на високопоставни генерали от КГБ. Връщат си собствеността над него през 1991г. при извоюване на независимостта на Латвия. Най-вероятно за западноевропейските и американски туристи това е един интересен факт, който латвийците умело използват за привличане на посетители.

Почти нямаше приятел, който знаейки накъде сме се запътили да не ни попита "Ъъъ, какво ще правите там?!" Донякъде неголямата популярност на Рига ни привличаше в тази пролетна обиколка. Затова с уговорката, че не сме изчерпателни, подробности за града следват.

По каналите на река Даугава

От предходните публикации става ясно, че има ли някъде лодка за разходка, то ние почти сигурно ще се качим на нея. Така се случи и този път. Малки покрити лодки предлагат разходка по каналите, вливащи се в река Даугава, която преполовява Рига. Разходката бе с продължителност 1 час, в пълно мълчание от страна на лодкаря - една от причините изобщо да не заслужава 18-те евро на човек.

Малко мостче отрупано с катинари.

Стартирахме от малко кейче в парк Кронвалд сред зеленина, фонтанчета и каменни арки на мостове, под които се оказа, че спят бездомници.

Сравнително бързо изпъплихме към водите на Даугава и станахме свидетели на панорами, които при залез биха били още по-впечатляващи.

Кулата на църквата Св. Петър, от която може да се види града от птичи поглед.

Модерната сграда на библиотеката.

 След разходкaта си стана време за следобедно разпускане. Затова се отправихме към Black Magic Bar да сътворим малко магии в черно или иначе казано да опитаме

Riga Black Balsam (Rīgas Melnais balzams)

Това е традиционен латвийски ликьор, създаден от фармацевт, живеещ в Рига, който на вкус определихме, че наподобява пелин. В състава на "отварата" има 24 различни растения, цветя, корени, масла и плодове, отлежаващи в дъбови бъчви, така че да речем, че консумацията му е полезна за здравето :) В този бар, в подходяща тъмна, старовремска атмосфера, го предлагаха както за пиене в различни коктейли с кафе или водка, така и като есенция в различни сладки и шоколадови бонбони. Опитахме няколко вариации като всеобщ фаворит беше черният боровинков балсам. Взехме и за вкъщи. Сгряхме се вътрешно, от което ни дойдоха сили да излезем отново из града и да се полутаме из уличките на стария град, откривайки маркираните по картата забележителности. 

Много приятно беше да установим, че тукашните сувенири не бяха китайски или поне не лъхаха натрапчиво на такива. Имаше голяма доза артистичност и местен дух по сергиите на няколкото обособени пазарчета. Най-разпространени бяха плетивата и кехлибар под каква ли не форма. Странно е на колко висока цена се продава нещо, което морето изхвърля съвсем естествено по бреговете на Балтийско море. Но признавам, нищо не разбирам от бижута, камъни и тяхната обработка.


Старият град на Рига

Сградите в стария град на Рига са класически представители на стила Ар Нуво (Art nouveau - Ново изкуство), характеризиращи се обобщено накратко с използването на вълнообразни форми, украси и скулптурни детайли по фасадите.

На това площадче е скулптурата с Бременските музиканти. Муцунките на животните са се поизлъскали, защото почти през цялото време някой снимащ се турист ги държи или подпира.

 Има няколко емблематични постройки/сгради с интересна история:

Часовникът Лайма

"Хайде да се срещнем на часовника Лайма" е най-честата фраза, когато се уговаря среща с приятел. Часовниковата кула в самото начало на Стария град е била място за срещи още откакто е издигната в началото на миналия век и така хората не би трябвало да закъсняват за работа. От десетки години служи като реклама на латвийските шоколади "Лайма" (между другото не лоши и много красиво опаковани). Говори се също, че покрай тази точка за срещи са тръгнали много любовни запознанства :).

Трите братя

Най-старият оцелял жилищен комплекс, състоящ се от три сгради, строени през три различни периода- 15,17,18 век в три различни стила. Построени са на много малка площ и си признавам, че ги подминахме няколко пъти. Макар почти нищо да не се знае за тях са се превърнали също в един от символите на Рига, има ги в различни стилизирани сувенири.

Къщата с котките (Kaky nams)

Кръстена е така заради двете скулптури на черни котки, поставени на покрива на сградата. Историята е, че котките в ядосана поза- с извит гръбнак и вирната опашка- са поставени по поръчка на собственика на къщата, на който било отказано членство в  Гилдията на търговците в началото на миналия век. Той изразил обидата си като наредил скулптурите да бъдат обърнати с опашките към къщата, в която се помещавала въпросната Гилдия (днес сградата на Кметството), за да им донесат нещастие и проклятие. Говори се, че всъщност проклятието е споходило скулптора, който паднал от покрива, докато монтирал произведенията си там. След дълга съдебна битка котките са обърнати в сегашната си посока и в крайна сметка търговецът постигнал своето и бил приет в Гилдията.

Тъй като уличките са тесни, а сградите солидни, поради липса на подходящ обектив в употреба влезе телефона, който прави безупречно свързани в панорами снимки :)

Къщата на Черноглавите (Melngalvju nams)

Тази сграда е една от онези архитектурни символи, с които обикновено се свързва визуално Рига. Тя е построена през 14 век за Братството на Черноглавите- гилдия на несемейните германски търговци в Рига и се е използвала за срещи и празненства. Фасадата е много богато украсена, различни елементи са били добавяни през вековете и е като украшение в сърцето на Стария град. През Втората световна война е превърната в развалини, но през 1992г. латвийците започват изграждането й наново и е напълно възстановена. Не е отворена за посещения.

Църквата Свети Петър

Кулата на "Свети Петър" попадна не в една и две снимки, докато обхождахме Рига откъм суша и вода. Вместо с кръст тя е декорирана с петел и е най-високата в Стария град сграда. Полутахме се докато намерим "кулата с петела" докато установим, че има още две катедрали с петли на върха. В едната, Doma, се намира един от големите органи в Европа и дори имаше опашка за концерт същата вечер. Петелът се смята за защитник от злото и сутрешната му песен може да изплаши дявола. В случая също са били ползвани за индикатор на вятъра, тъй като Рига като пристанищен град е посрещала и изпращала множество кораби.
Но защо беше цялото търсене? На туристическата карта беше отбелязано, че е възможно качване на кулата й и знакът за фотоапарат подсказваше, че има какво да се види. Имах пъклена идея да се качим за залез над града, но за съжаление работното й време беше до 17.30, а последното качване до 17.00ч. В кулата има асансьор с човек, който контролира броя на пътниците или килограмите им на око. Чака се на опашка и макар да върви бързо все има някой който небрежно и разсеяно се опитва да те пререди. Входът е 8 евро на човек, а площадката на върха е толкова тясна, че двама човека трудно се разминават. Всичко е в решетки, което прави снимането изпитание, съпътствано с брулещи ветрове на 70 метра височина. Ние постояхме около 15-20 минути (но може и повече, времето в снимки обикновено лети). През това време  се смениха всички годишни времена, за радост поне снега пропусна. Драматични облаци, слънце, дъжд, вятър, имаше си от всичко. И гледките, към Даугава, които бяха прекрасни. Е, покривите към града не бяха чааак толкова красиви, но за мен си заслужава времето там горе.

Тази четворна композиция от сгради е Централния пазар

Един от трите моста над Даугава и сградата на библиотеката

Красивият Стар град

Покриви

Специална история има тази църква. Построена през 13 век 6 пъти е удряна от светкавици, опожарявана е. Според традицията при граденето на камбанарията ръководителя на строежа е трябвало да седне на гърба на петела, да изпие чаша вино и да хвърли чашата надолу. На колкото парчета се счупи чашата, толкова години ще просъществува кулата. За зла участ през 18 век при поредната реставрация строителя изпуснал изпразнената си чаша в купа сено на преминаваща каруца и чашата не се счупила. Всички били уплашени, че кулата скоро ще се срути. Тя удържала 200 години до Втората световна война, когато изгоряла заедно с църквата точно на Петровден. Запазени са останките от тогавашния петел. 

Когато новата кула била завършена точно на Петровден през 1973г. архитектът възседнал петела, изпил чаша шампанско и я хвърлил надолу. Тя се строшила на хиляди парченца с големината на прашинки. Цялата история около съдбата на църквата, както и снимки преди/по време на строежа/и сега са изложени във фоайето точно преди  асансьора, така че запълнихме времето в чакане на опашка с четене и разглеждане.

Днешната кула е изградена от метал, има часовник, който има стрелка само за час и 5 пъти на ден на кръгъл час (но кой ли?) свири някаква латвийска народна песен. Между другото я чухме докато се разхождахме следобед и си мислехме, че идва откъм кметството по случай националния празник на Латвия. И това ни усмихна, защото се вписваше идеално с атмосферата на стария град. 


Полезна информация:

Часовата зона е същата като в България.
Контактите са стандартни.
Латвия е в Еврозоната, може да се плаща почти навсякъде с карта.
Билети за автобус могат да се купят от улични автомати, като въпреки че имаше възможност за плащане с карта се оказа, че можем да ги купим само с пари в брой.
Трансопортът е чудесен, спирките са прекрасно обозначени с табла, разписанието се спазва, има бус-лента, така че не сме имали проблеми със задръствания.
Младите хора говорят английски, но с възрастните е по-вероятна комуникация на руски.