На Великденския остров след Великден

През изминалата есен звездите благосклонно се подредиха в правилните линии и съвсем неочаквано бяхме на път да стъпим на нов континент, на място, за което дори не се осмелявахме да правим планове. Напоследък работните обороти и на двама ни бяха в някакъв невъобразим пик и беше чист героизъм за две денонощия да преборим динамиката в появата и изчезването на билети по време на Black Friday. От гледна точка на ноември, изглеждаше, че имаме доста месеци напред за подготовка, затова оставихме настрани подробностите, като отново се вглъбихме в работа. Но съдбата понякога решава да разнообрази дните си, поклащайки леко недоволен пръст, когато през февруари сериозно разклати здравето ми. Дотолкова, че бързо смени коловозите, в които бяхме влезли и ни остави за известно време в чудене ще можем ли отново да пътуваме, в частност аз? Първоначалният стрес от промените, които трябваше да претърпя, успя да се размие в следващите месеци, но трябваше да измислим решение на хранителните предизвикателства, с които ще се сблъскам на дълъг път, защото и дума не можеше да става да се откажем от това невероятно пътуване. После "Брекзит" напои световните новини, които пряко ни вълнуваха. Трябваше да летим с Iberia, а те бяха под крилото на BА и съществуваше вероятност да тръгнем в пълен европейски летищен хаос, ако към тогавашна дата Великобритания беше напуснала ЕС.

Април, 2019
Точно след Великден, изпратихме чуждестранните си гости и въпреки трудните предходни месеци, потеглихме към презокеанските земи на Рапа Нуй. София- Барселона- Сантяго- Ханга Роа. Шантави 36 часа с пренасяне на бебешка храна без наличие на бебе, липса на работещи магазини за храна на 1 май и "неволно" крадене на филийки хляб за дългите ни полети от 12+5 часа. В Сантяго чинно декларирах пакетче с бисквити на лентата за проверка на багажа заради забраната за внасяне на храни от Европа, но това само помогна да изпреваря всички останали пътници, подредени пред другите скенери. Млад митничар изкоментира чисто новия ми паспорт, провери разпечатките с настаняванията, а после с усмивка подпечата първата му страница. Инструктира ни да пазим бележка с печат, с която регистрира влизането ни в страната и след още няколко крачки официално бяхме за първи път в Латинска Америка. В колко часа́ се случи това обаче не бяхме много сигурни. Тъкмо беше влязло в сила лятното часово време и местните часовници още не се бяха настроили на еднакви честоти. Часовникът на мобилния оператор твърдеше едно, стрелките по стените в хотела показваха друго, рецепционистите също бяха изпаднали в безвремие, а борбата с голямата часова разлика съвсем не можеше да помогне на биологичния часовник да се ориентира. Освежителни няколко часа сън определено помогнаха и след трепетен 5 часов полет, ето ни, насред Тихия океан, на един от най-отдалечените населени острови в света.

В 21-ви век, с наличие на цивилизовани удобства и интернет (с който не пропуснахме да се снабдим на летището в Сантяго), 3767 км отстояние от континента са интригуващ експеримент за относителността на понятията изолираност и разстояние. Обграден от всички страни от  дълбоки океански маси, това почти невидимо на картата вулканично късче земя, се съхранява от побъркващия градския хаос и се радва на наглед пасторална идилия. Тук сутрин се будиш от кукуригане на петли, а вечер -  вървиш под арката на Млечния път. Има всичко необходимо, поднесено е простичко, но не чувстваш нужда да бъде нещо повече и изкуствено излъскано.


Май, 2019
Слънчев, задушен следобед, след есенен дъжд.
Iorana!
Домакинята ни ни закичва с герданчета от свежи цветя на изхода на летището. Самата тя е боднала голяма екзотична китка зад едното си ухо и през времето, в което шофира към къщата, се опитвам да свържа цветната символика със семейния ѝ статус. Гишето на летището, от което се купуват билетите за посещение на националния парк ($80/човек)  видимо беше в сиеста, въпреки единствения полет за деня, около който острова се събужда. Затова тя услужливо ни спира пред другото възможно място за взимането му, междувременно задоволявам любопитството й от къде сме и се надява България да е някъде в близост до Полша. Там има приятелка. Небрежно подмятам за хранителните си затруднения и тая надежда за закуска с банани, с които да компенсирам глада през изминалите няколко дни във въздуха.
Къщата ни е съвсем в края на Ханга Роа, но близостта ѝ до Аху Тахай- един от статуйните комплекси на Рапа Нуй, ни дава предимството всяка вечер и по съвет на травъл гурутата, да наблюдаваме залеза зад каменните скулптури. И не само. Всъщност всички статуи разпръснати из острова заслужават да бъдат видени в различни позиции на слънцето. Така сме планирали да бъдат оползотворени идните 4 дни. С кола под наем печелим независимост в посоките, по които ще поемем, макар те да са реално само две - един път опасва целия остров, тук-таме има единични разклонения към някой отдалечен каменен артефакт.

10-15 минутна пешеходна разходка ни дели от централната улица, като пътеката е през гробището.  Разбираемо размерът му е символичен, а миниатюрни моаи украсяват някои от тленностите. Коне пасат свободно из поддържаните и окосени ливади, граничещи с океана. Огромни бездомни кучета се групират за вечерна сбирка. Местни семейства плажуват на малък каменен залив, допълнен с екзотиката на няколко палми. Съзираме екипажа от самолета ни в двора на малка къща, оказва се семеен ресторант. Приемаме го като атестация за добро меню.  Получаваме огромни порции пиле с ориз и риба с картофи, а в краката ни вместо лакоми котки, през масите прехвърчат изгладнели кокошки. Селски живот в пълния си облик.

Заради часовата разлика, представата за залез леко се прелива с усещането за изгрев. Успели сме да задържим очите си отворени, за да не изпуснем звездния спектакъл след скриването на слънцето. Количеството зрители наистина е неочаквано голямо. Броят и продължителността на селфитата също. Аху Тахай е единствената група от статуи лесно достъпна денонощно заради липсата на ограда и близостта й до града.

Следва...

Азорски острови (част 1): Понта Делгада, о. Сан Мигел

Плажове с ослепително бял пясък, хвърлящи рехава сянка палми, нереално синя вода е екзотиката, която извиквам в главата си, когато чуя думата "остров". Не такъв е случаят обаче, щом стане дума за Азорските острови и признавам си, погрешно градената с години представа, доведе до леко разочарование. Дали заради отдалечеността си от континентална Европа и скъпото стигане до там, дестинацията беше сравнително непозната и с неправилно поставян й етикет не само от нас, но четейки из чуждите форуми, също сред голяма част от американците. Всъщност островите са едно атлантическо бижу, съхранило качествата си от масовия унищожителен туризъм, с много нюанси на зеленото, с вулканични полегати възвишения и почти постоянна умерена температура през цялата година. Въпреки това далеч от онези изкушаващи картини, на които ми се щеше най-накрая да стана свидетел.

Още по време на исландското ни пътуване знаехме, че китове ще гледаме, но на Азорите. Там, където целогодишно се подвизава sperm whale, а през април и май още 5 вида китове мигрират покрай островите. Точно нашето време за пътуване!

Самолетните билети за съжаление не бяха с много атрактивни стойности. Дълги, дълги години TAP и SATA си позволяваха да бъдат монополисти и да поддържат неприемливи цени. Не случайно Азорските острови са посещавани предимно от атлантически круизи със скандинавци и американци, за които това е най- близката европейска точка. За малко да се примирим със солените цени. До декември, когато една местна Фейсбук фен-страница, пусна папарашка снимка на пробен самолет на Ryanair, кацнал на летището в Понта Делгада. Веднага проверих и след няколко дни вместо билети по 120 евро, имахме билети по 50 евро двупосочно на човек от Лисабон. Малко наопаки тръгнахме в организирането на датите, но не сме особено търпеливи и не искахме да изпуснем щастливо развилата се ситуация, та отсечката от София до Португалия оставихме за планиране по-късно.

В края на април вече бяхме в Лисабон, където цените на хотелите бяха осезаемо по-високи спрямо предното ни пътуване, а градът за сметка на това беше станал още по-мръсен. Особено подлезите на метрото, превърнали се в тоалетни, а нашествието от просяци- вече слязло и под земята - акордеонисти, просещи миловидни кученца, настъпателно протегнати ръце. Но пък времето беше прекрасно, така че щом излетяхме към същинската дестинация, гледките над града бяха изцяло за нас.

Полетите на Ryanair от Лисабон към Понта Делгада се изпълняват от терминал 2. До него се стига с безплатен автобус от терминал 1, спиращ точно пред входа. Продължителност на полета: 2.30 часа.

За съжаление прогнозите за времето се сбъднаха и плътни облаци се бяха скупчили над островите. Кацнахме малко след дъжд и първите стъпки към входа на летището в Понта Делгада бяха по още неизпарените от настилката локви. Ще ни върви по вода! Тази фраза все още звучеше забавно...

Всички от самолета се скупчиха пред гишетата за коли под наем, само ние, един стюард и единия ни пилот се качихме на предварително резервирания трансфер до столицата. По план щяхме да тръгнем с наета кола ден-два по-късно и този вариант ни беше перфектен.

FB статусът ми: "Вече сме тук! Всичко друго да почака!"

Настанихме се в сърцето на стария град и веднага изскочихме на опознавателна обиколка, целяща още да открием нещо за хапване. Оказа се, че тук има сиеста и магазините щяха да са затвоерни до 16.30. Имаше още два часа! Ресторантите отваряха към 19.00 ч. Лошо! По чиста случайност, лутайки се отчаяно из малките улички, единствения работещ ресторант, който ни се изпречи, ни спаси с огромна порция риба тон с картофи, придружена с безумно вкусен комплимент от сирене Queijo São Jorge и маслини. Докато облизвахме чиниите сред типични рисувани керамични плочки по стените, покрай нас започнаха да посядат на по кафе тълпи от ученици, прибиращи се от училище. Изоставихме глъчката и лесно се озовахме на градския площад, където сиестата също беше минала- подготвяната украса и строящите се сцени за предстоящия 1-ви май бяха зарязани по земята за по-късно.

Разходихме се по крайбрежната алея, изпратихме два военни кораба от пристанището, потърсихме офиса на фирмата за наблюдение на китове, поснимахме се малко  за социалните мрежи и времето отлетя. Започна да се стъмва, не без подкрепата на плътни дъждовни облаци. Благодарение на тях, вечерта завърши с тичане до хотела, а в следващите дни- и до доста провалени планове.

В полунощ получихме съобщение от фирмата, с която имахме резервирани турове, че те няма да се състоят, защото се очакват бури и проливни дъждове през идните 3 дни. А ние разполагахме с общо 5.  На сутринта, заради 3-часовата разлика, в 6.00 вече бяхме будни и проклинахме всяка една капчица, напомняща отчетливо за себе си по перваза на прозореца. Безсилни пред природата, имахме няколко важни задачи- да осигурим чадър, да прекроим програмата си и да поправим лаптопа, който с финес изпуснах на летището, след като малко преди това бях счупила и екрана на таблета с подобен финт.

Да вървиш из Понта Делгада докато вали, гарантира 100- процентово намокряне, тъй като сградите нямат стрехи. Вече достатъчно мокри, успяхме да намерим чадър. Един от малкото отворен магазини беше китайският в стил "Всичко за 1 Евро". Много се надявах, че поне тук дългата китайска ръка няма да е посегнала на сувенирите. Винаги, когато мога, избягвам китайски стоки, а и хей, все пак сме на Азорите, в средата на Атлантическия океан!  Китайският чадър издържа точно 2 часа преди вятъра да го счупи...

Търсенето на отвертка е друго предизвикателство, с което беше забавно да се справим. Ха сега де, как е отвертка на португалски?! В помощ влезе Гугъл и благодарение на картата за интернет, която си купихме на летището в Лисабон, откриването на отговора беше моментално. Едно усмихнато Bom dia! и подаден преводач на майстора в една сгушена работилничка, изсипа потоп с обяснения на португалски и жестове с напътствия в коя пресечка да продължим да търсим. Така по грешка влязохме при един часовникар, в още по-неугледна работилничка. Човекът се оказа английски пенсионер, който с охота извади няколко отвертки, за да установи точно каква ни трябва, след което с типична учтивост ни изпрати две врати след неговата, като записа на листче португалското име на отвертка звезда. Напазарувахме успешно и се наградихме с по два пащъл дъ ната. Два, защото тукашните бяха някакви миниатюрни подобия на континенталните си братя. В хотела набързо "майстора" намести чарколяците на лаптопа, вече можеше и работа да се свърши, щом не може да се почива качествено.

Часовата разлика, освен предимства има и недостатъци. В случая, локалното време разбърква режима ни на хранене и все се оказваме гладни, все в неподходящото време. Тъкмо седнахме да обядваме (сами в цялата ресторантска зала), настана някаква суматоха, женски глави започнаха притеснено да надничат от кухнята. Станало сиестено време! Хиляди извинения, трябвало да си тръгват, ама ние да сме останели спокойно да си завършим обяда. Платихме сметката и всички от персонала си тръгнаха скоростно, близо половин час вече ги бяхме задържали. Наистина ни оставиха сами да си доядем! С уточнението, че хотелът ни беше в съседство, ни гласуваха невиждано доверие. Прави са, няма къде и как да избягаме! Особено в този дъжд!

Част 2: С автомобил из о. Сан Мигел

Есенен следобед в Осло

"Чудесно! Ще видиш най-скъпата европейска столица!", поздравява ме сестра ми. Не обръщам голямо внимание на думите й, залисани в исландските резервационни планове и тъкмо попреглътнали тежко цифрите около тях. Изведнъж нова голяма хапка - норвежката столица, която бяхме оставили на заден план. Не за друго, а защото се явяваше само кратък стоп по пътя ни, а оказа се цените на всичко доста сериозно се конкурираха с тези в Исландия.

Октомври е и Осло ни посреща с чисто небе, слънце и есенни, земни тонове.

Летище Gardemoen  е много приятно и тихо. Главната причина за това, е че тук никога не съобщават каквото и да е по вискоговорител, не повтарят  трудно произносими имена на  закъснели пасажери и за това информират с предупредителни табели. Участъкът с алкохол пък винаги е препълен с хора. Зрителни указания ориентират от кой вид напитка по колко може да се купи от един човек. Имаме задача да вземем бира за приятел. Стек с кенове Хайнекен ни струва около 30 лв. Защо това трябва да е толкова впечатлително ли? По непроверени от нас данни се твърди, че из града само един кен е с равностойност около 20 лв. и не може да се купи от хладилни витрини в обикновен хранителен магазин или павилион. Твърдият алкохол, както е в повечето скандинавски страни, се купува само от специализирани магазини, с ограничено работно време.

Вариантите за достигане от летището до същинския Осло са два. Flytoget е експресен влак, който взима разстоянието от 47 км за около 20 минути и чиито еднопосочен билет е с цена, която плащаме за двупосочен с вариант 2. Flybussen ни чака пред изхода на летището, струва 240 норвежки крони (близо 30 евро на човек, отиване и връщане). Билетите купихме около месец по-рано онлайн и дори ползвахме някакво намаление, но покупка на място, директно от шофьора също е възможна, дори и с карта. Разпечатките се валидират на място от шофьора, като в нашия случай това беше кондукторска зъмба, вместо с електронен QR четец.

Докато аз зяпам тучни поляни и китни ферми покрай магистралата, спътникът ми се възползва обилно от интернета в автобуса, но  и двамата се впечатляваме от предупредителните знаци за пресичащи пътя лосове. След около 40 минути слизаме на последната спирка, където оставяме бирата в ръцете на зажаднелия ни приятел и правим кратка разходка в района, докато стане време да се настаним в хотела. Неочаквано слънчево е и аз искам да се възползвам от прекрасния ден. Бях подготвила солидна програма с обекти за посещение, но до колко от тях стигнахме е друг въпрос. В амбициите да уплътним максимално следобеда и вечерта, планирахме да наемем градски колела за по-бързо придвижване. Не го направихме, сложна ни се видя схемата, а и нашият приятел ни предупреди, че често се крадат такива колела и съвсем не ни се рискуваше. Все пак, повече информация за възможността ТУК.

В близост сме до Кралския дворец (Slottet), до който стигаме по широка и оживена с туристи алея. Тя се явява продължение на главната улица в Осло - Karl Johans gate и е кръстена на едноименния крал. На площада, пред самия дворцов вход, негова солидна скулптура като конник, събира в основата си множество от хора, озовали се тук за среща или за да поемат глътка въздух след краткото изкачване. А на заден план е време за смяна на караула, пазещ вратите.

Есенното слънце е огряло в красиви цветове кралския парк, но нямаме време за сантименти. Мотаенето тук ни е отнело почти час, вече наближава 15.00 ч. и се спускаме бързо към хотела, за да оставим най-сетне багажа. Сякаш часовникът се завърта на бързи обороти и докато излезем от стаята, слънцето се е скрило и скоро ще залезе. За около 15-тина минути бодро ходене стигаме до пристанището, където с тъга установяваме, че някакви фериботи все пак се движат и отплават (предполагам) в посока близките фиорди на Осло. Според предварителните проучвания, извън сезон, какъвто се води октомври, последният подобен фери тур тръгва в 14.30, така че си знаехме, че нямаме шанс да хванем такъв. А всъщност в този момент кипеше оживен морски трафик и доста съжалих, че не дойдохме по-рано, за да проверим на място графика. На всичко отгоре така се смръщи времето, че всеки момент щеше да завали и съвсем да провали разходката. В унисон с всичко това, минути по-късно, след като една туркиня от крайбрежна каравана ми продаде направо златна по цена гофрета без плодове (вместо с ягоди и боровинки), вече седях на дървените стълби на Aker Brygge и леех тежки сълзи, че нищо не е както ми се иска да бъде. Добре поне, че се появи някакъв огромен гларус, който подгонихме за снимка и така вдигнах поглед, за да поразгледам атмосферата наоколо.

Намираме се точно до Tjuvholmen- район с галерии за съвременно изкуство, арт инсталации и скулптури на открито, сградни композиции като от уголемен модерен архитектурен макет, с изглед към яхтеното пристанище и очарователни островчета. Същата гледка споделят и цяла редица от ресторанти, с доста висок стандарт и може би затова повечето са празни. Но пък явно TGI Fridays (подобен на нашия Happy) се явяваше най-достъпния сред тях, защото беше единствения, пред който се виеше опашка за места.

 Въпреки това потокът от хора, излезли на разходка по алеята на Aker Brygge  беше значителен и следвайки го се отправихме към крепостта от 13-ти век, която виждахме на близкия бряг:

Akershus

Пристигаме точно за включване на нощното осветление. Край нас се мотае още някакъв самотен турист. Правим си взаимно снимки по негова молба. Докато обикаляме из парка наоколо, попадаме отново на кралски караул. Неочакваната ни поява вся лек смут в мини раздумката им в сумрака, докато се подредят отново на постовете си.

 

Ситният дъждец, който заплашваше да провали следобеда най-сетне се прояви и трябваше да ускорим крачка, но намокрянето не ни се размина. Докато се покатерим на хълма с крепостта обаче, небето се смили над нас и оформи красива гледка към смрачаващия се хоризонт. Тъкмо навреме, за да се порадваме на нощните светлини, в които потъваше Осло, а също и да изпратим голям круизен кораб, отплаващ тържествено под звуците на ехтящия в целия залив руски химн.

Два часа по-късно и ние отплавахме, но в сънищата си и в очакване на вълненията, които още не знаехме, че Исландия ще ни предложи.

Към: В най-северната столица на света - Рейкявик. Исландия

В най-северната столица на света - Рейкявик. Исландия (част 1):

В началото на юни шофирахме по магистралата на връщане от черноморския бряг и аз отново разнообразявах пътя като четях на глас блогове за пътешествия. Няколко седмици преди това вече се беше зародила идеята за Исландия и сега се налагаше да прекъсвам литературното четене с чести отскачания до Уикипедия за изясняване на някоя тамошна деликатесна съставка или питие. Редувахме избухване в смях с възклицания колко ужасно или пък интересно звучи проверяваното нещо и се ентусиазирахме още повече за посещение на тази далечна и различна страна.

Така узрели за идеята взехме и че осъществихме това приключение. Не беше лесно изобщо. Морето, от което се прибирахме стана последното за лятото, а то едва започваше. Преминахме в режим пестене доста отрано и добре, че сезонът беше дъждовен, защото сигурно дните до октомври щяха да са още по-мъчителни и дълги.

Доста отчайващи бяха цените на самолетните билети на фона на всичко, което сме купували до момента, а алтернативите до там не бяха много за октомври. Претегляйки плюсове и много минуси все пак стигнахме до маршрута София- Франкфурт- Осло- Рейкявик. И леко си отдъхнахме. До август. Тогава исландските сайтове започнаха да съобщават за засилваща се сеизмична активност и две седмици по-късно тя доведе до три новоотворили се кратерни дупки при Holuhraun с бълване на тонове лава в подножието на един от най-мощните исландски вулкани Бардарбунга. След като се оказа, че изригванията не са толкова опасни за въздушния трафик, нито ще попречат на нашия маршрут, 10 дни преди заминаването Луфтханза излязоха в поредната си стачка, с което прибавих няколко бели косъма в косата си. 4 дни преди отпътуването отново стачкуваха с доста отменени полети. За щастие те не ни засегнаха пряко и успяхме да отлетим по план.

Щастливата развръзка.

След близо 3-часов полет от Осло, точно на рождения ми ден, в неделя около обяд исландско време, взехме багажа от малкото летище на Кефлавик, натиснахме по една усмивка на устройствата питащи дали сме доволни от обслужването и се заоглеждахме на терминала за магазин, от който да купим предплатена карта за интернет. Всички новопристигащи се втурваха да купуват алкохол, ние ще купуваме интернет! Бяхме заявили кола под наем чак за 12 часа, но нямаше къде толкова да убием цял час. Един-единствен щанд за вестници и разни дреболии за хранене, явно това трябва да е мястото. Оказа се че имат карти, но за предплатени разговори, а ние искахме само интернет. Подлъга ни слънцето и се озовахме навън, едно хубаво ледено вятърче лъхна и набързо навлякох шапка, шал и ръкавици. Местната фирма, от която наехме колата беше на 300-тина метра от летището. Оглеждам се наоколо- равно поле, тук-там сламки в есенни цветове и едно декоративно замръзнало от студа фонтанче. Дано времето се задържи поне толкова добро!

Някак бяха ни усетили, че караме все коли в червени нюанси и го приехме като забавен факт, че и тук няма да е изключение. Беше възможно най-евтината количка от своя клас (доколкото в Исландия може да се определи нещо като евтино), с автоматични скорости и зимни гуми- бонус, който иначе се заплаща допълнително.  Много голям процент от туристите са американци, затова се съмнявам изобщо да се предлагат коли с ръчни скорости. Особеност при наемането на автомобил в Исландия е, че не се предлагат застраховки без самоучастие при евентуални щети. Т.е. дори да се случи нещо винаги трябва да се плати някаква сума. За лично спокойствие ние взехме допълнителен пакет със защита от хвърчащи камъчета, пясък и пепел, без да имаме намерение да караме по черни пътища.
Градски транспорт между градовете/ населените места няма, или поне и да има не е толкова чест, че да се разчита на него. Вариантите за движение из острова са с автомобил, организирана автобусна екскурзия или за по-напреднали- със самолет. Все пак от летището до Рейкявик има автобус , но да стоиш само в столицата си е като пропиляно време. Защото Исландия не е нищо от видяното до момента.

Едно бързо ровене в интернет, за да установим, че в неделя малко магазини изобщо работят, а още не се бяхме снабдили с търсената интернет предплатена карта. Търговски център Kringlan в 12ч. вече трябваше да е отворил, затова тръгнахме към него. На първата изпречила се отбивка трябваха малко сухи тренировки  за свикване с автоматичните скорости, след което се отправихме по равния черен асфалт към Рейкявик.
Вече сме в Исландияяяя!

Стигайки в столицата спряхме на безплатния паркинг на Kringlan. Купихме от офис на Siminn жадувания предплатен интернет (продължава да ми допада организацията с теглене на номерче, което определя реда ти в магазина за по-пълноценно обслужване) и поседнахме в Hamborgarfabrikkan. Оказа се, че за всеки рожденик има безплатен сладолед. Дали беше само за деца, не знам, но моят истински празник започна именно тук. Освен неочаквано вкусен сладолед към огромния си хамбургер получих музикално поздравление, както казаха те- с нещо типично исландско- "Joga" на Björk, без да предполагат, че съм й фен. Всички присъстващи посетители ми ръкопляскаха бурно, а за финал научихме, че в Исландия обичайно за обслужването не се оставят бакшиши (предвидено е в цената). Независимо, че има сервитьор, плащането става на излизане на каса. За целия ни престой разплащахме единствено и само с банкови карти, никъде не ни потрябваха пари в брой. Супер удобство, тъй като исландски крони не могат да бъдат обменяни никъде в България. Но трябва да се има едно на ум ако се налага паркиране на улицата, плаща се през автомат с монети.

В 16ч. най-накрая се настанихме в хотела. Прозорецът на стаята гледа в малък двор на детска градина и сграда с размер на килер. Задържам поглед там и наблюдавам как вътре две бебета се обгрижват от две учителки, това са всички обитатели на постройката. Загатнах вече, че хората го дават лежерно с работното си време тук. Хотелите настаняват в късния следобед, магазините отварят чак към 11, в 17-18ч. работният ден приключва, в неделя единици работят. Наистина е депресивно да излизаш и да се прибираш по тъмно в дългите зимни дни, когато слънцето изгрява към 10-11ч. и залязва към 14.30-15ч., въпросът обаче е защо през по-светлите сезони продължават в същия режим? Може би, за да имат исландците време да се радват на слънцето навън :)  Ние имахме достатъчно дълъг ден, за да разгледаме спокойно столицата.

Стартирахме с катедралата

Hallgrimskirkja 

Архитектурата й е вдъхновена от формата на изригващ гейзер и в същото време в структурата й има препратки към вулканични скали, които има в изобилие из Исландия. На площадчето пред входа е скулптурата на смятания за първия стъпил на американска земя европеец- Leifur Ericsson. Има писмени данни, че той го е сторил около 500 години преди Колумб.
Срещу 700 исландски крони на човек (около 5 евро) се качихме с асансьор на 72 м височина, само на 2.5 метра под върха на най-високата исландска църква, където се открива панорама към града.

Hallgrimskirkja и базалтови скали, вдъхновители на структурата на фасадата

Статуя на Lief Ericcson

Църквата отвътре и нейния орган с 50 тръби

Пейзажът е изцяло градски, погледа грабват шарените сгради. Традиционните къщите са преобладаващо дву-триетажни, но новото строителство извисява вече доста по-високи жилища. От малко над 300-хилядното население разпръснато на територията на цялата държава (приблизително толкова за сравнение са жителите на Пловдив), почти половината исландци обитават столицата. Под тротоарите и градските улици циркулира термална вода и  ги предпазва от заледяване през зимата. Почти 100% от домовете се отопляват от водата на естествените горещи извори, които извират в изобилие от земята в района. Е, подробност е, че водата от чешмите мирише на сяра, но пък няма проблем с парното в стаята на хотела ни.

Изглед към Esja (вулкан, но застинал)

Laugavegur e централната търговска улица, която не е пешеходна. По навик се спираме да изчакаме колите да минат преди нас, с което събираме неразбиращи погледи у шофьорите.

По централната улица Laugavegur магазините вече са започнали да украсяват коледно витрините. Забелязвам интересни предложения за празнично облекло- бляскави вечерни рокли, комбинирани с традиционни вълнени пуловерчета отгоре :-) Разминаваме се предимно с туристи, но успяваме да познаем кои са местните. Туристите, ние включително, вървим зимно екипирани като за планински преход, температурата е около 2 градуса, а исландските девойки веят ефирни разкопчани жилетки. Гологлави велосипедисти карат без да се впечатлят особено от бръснещия вятър. Ентусиазирани атлети на всякакви възрасти тичат по крайбрежната алея на Северния Атлантик по всяко време на деня и пак се чудим кога ходят на работа?

Планината Esja

Правим снимка пред Sólfar (Sun Voyager) и продължаваме по крайбрежната алея към Harpa.

Sólfar е лодка-фантазия, символизираща надежда и възхвала към слънцето.
Иронията е, че разположението й е в посока север, а не на изток към изгряващото слънце,
както е бил първоначалния план. Но това е полезен индикатор на посоките за тези като нас,
които търсят северни сияния.

 Поглед от Solfar към новите крайбрежни жилища. Времето никак не е приветливо.

Фасадатана концертната зала и опера Harpa е иградена от разноцветни прозрачни геометрични елементи, които пречупват външната и вътрешната светлина така, че правят сградата да оживява и пулсира в някакъв свой ритъм.

Престоят в столицата (почти пълни 2 дни) се превърна в кулинарен празник. На пук на всички отвратително звучащи легенди за тукашната храната, това е мястото, на което не почувствах и минута глад. За мое огромно щастие имаше достатъчно американизирана на вид храна (да не се разбира фаст фууд), за която като помисля сега започвам да слюноотделям. Точно тук, между Harpa и пристанището, виждаме една невзрачна будка с извила се опашка пред нея. Това е най-популярната исландска будка за хот тог. Не само е една от най-евтините улични храни (около 2 евро за брой), което обуславя тълпата отпред, но и с интересна интерпретация на съставките- с карамелизиран лук и няколко вида непознат сос. Един много едър, брадат, рижав викингски прароднина сръчно ни прави редичка от няколко мини хотдога. Облизваме пръсти и продължаваме кулинарната вакханалия.

Акула (най-малкото), по часовниковата стрелка: кит, пъфин, риба

Настъпил е happy hour из кръчметата, две бири са на цената на една. А това е голямо събитие. Първо, защото продажбата на алкохол се контролира от държавата. Той се продава единствено в специализирани магазини, тукашния се казва Vinbudin. Второ, защото е  скъп. Една бира струва 1000 исландски крони (около 6.50 евро). Дълги, тъмни, зимни нощи, депресия, алкохол, не много добра комбинация, затова се опитват да ограничат местните да не посягат към чашката. Под акомпанимента на жива джаз музика вдигаме няколко празнични наздавици и се отправяме към най-голямото предизвикателство- дегустация на традиционни исландски специалитети. Аз само в ролята на снимащ, бях го заявила предварително. Мислехме си, че ще е трудно да намерим от местните гадости, но почти на всяка крачка оферират кит или пъфин (кайра). Поръчваме няколко отбрани шотчета с по няколко парченца от исландските деликатеси.
Гвоздеят на вечерта е hákarl- гренландска акула. Сервират я в затворено бурканче, защото е с доста натрапчива миризма на амоняк. Акулата уринира през кожата си и от там идва това ухание. Когато бъде уловена се заравя за няколко месеца в земята да позагние. След това се изравя и още известно време съхне в определени условия докато заприлича на филе. И после достига до трапезата на исландците силно натурално ароматна. Дали защото спътника ми я тества в ресторант, а не от консерва от магазина, няколко парченца бяха успешно изядени. Така бяха отметнати още китово minke месо и въпросния puffin (много чаровна, пингвино-подобна птичка). За протокола, стомаха на моя човек се оказа здрав и не е имал проблеми с нетрадиционните вкусове.

Горещо препоръчвам серията на Bizarre Foods ("Странни храни") за Исландия, от нея научихме доста.

Дългият ден обаче не можеше да приключи скучно. Освен, че спечелих 3 допълнителни празнични часа заради времевата разлика, имахме уговорка помежду си, че независимо в коя част на острова сме ще дебнем небето за северни сияния. Добре екипирани и със статив под ръка отново слязохме на крайбрежната алея. Нямахме големи очаквания, защото през деня беше доста мрачно и облачно, но атмосферните условия бързо се менят тук. Разполагахме с някакво приложение на телефона за компас, но нещо не сработи и не бяхме много наясно накъде да гледаме, затова просто се съсредоточихме към планината отсреща като по-тъмно място. Все така продължаваше да е облачно и след половин час взиране в небето нямаше никакви сияния. Всъщност ние не знаехме как трябва да изглеждат те и в това беше най-голямата тръпка. Всеки някога е виждал красиви, цветни картинки с тях, но дали наистина са такива? Облаците се пораздухаха и се показаха единични звезди. Тъкмо вече започнаха да се чуват мрънкания да се прибираме вече, когато Б. видя някаква бяла лека мъгла да минава през една група звезди и да изчезва. Накара ме да снимам и чудо! На екранчето на фотоапарата се показаха зелени петна. Писъци, подскоци, целувки, пляскане бяха съвсем естествената ми реакция на случилото се. Загледахме се в небето и започнахме да различаваме малки бели вълнички в различни посоки точно над главите ни. Някои се засилваха и ставаха бледо зеленикави, други пак като лека мъгла се стелеха и изчезваха. Няма такава радост! Не бяха шарени, но гледката е неописуема. Изеднъж тичайки започнаха да прииждат още хора, за да снимат. Най-най-хубавият завършек на рожден ден, точно навреме!


Полезна информация:

- контактите са тип шуко, т.е. както в България;
- северни сияния могат да бъдат видяни между септември и април, когато нощта е достатъчно дълга.

Следва: Исландия (част 2) - Златният кръг

Завръщане в миналото: Талин, Естония

В Естония (или за местните Eesti) влязохме по еднолентовия път, по който се движехме в луксозния автобус от Латвия. Стигнахме за около 4 часа, като прекосихме някогашните гранични пунктове, чиито вишки още стояха край пътя. Само бариерите ги нямаше.  Наоколо се редуваха млади иглолистни горички или обширни поляни с единични самотни къщички.

Слязохме на талинската автогара, нагласихме навигацията, която показваше 15 минути вървене пеш и тръгнахме по посока на хотела. Наоколо нищо впечатляващо- 4-5 етажни кооперации, соц архитектура, тихи улички. Излязохме на оживен булевард, минахме един-два подлеза, снимка тук, снимка там и много по-бързо от очакваното се озовахме пред главния вход на Стария град. В успоредна на него уличка беше хотела ни, където разбраха от личните данни, че си имаме рожденик. Вечерта в стаята ни очакваше шампанско (отврат беше, но важен е жеста). Взехме няколко брошури от рецепцията и тръгнахме на кратка опознавателна обиколка, както и  да потърсим заведение за празничната вечер.

 

Градският замък от 13-15 век, точно в сърцето на Стария град, който днес се ползва от талинското кметство

Купуваме ароматни, топли бадеми

Слънчевите лъчи бяха много изкушаващи, но в същото време доста лъжовни- навън беше режещ студ, от който щяха да ни окапят ръцете, докато снимахме. Но това не попречи пък Старият град на Талин да накара очите и устите ни да се отворят широко. Кокетен, подреден, очарователен, подновено-средновековен, целият е обграден от крепостни стени и на няколко места могат да се видят много типични артилерийски кули. Реставриран и направен за туристи, но не натрапчиво, а с точна мярка. По павираните площади и улички се разхождаха викачи към многото ресторанти, облечени в средновековни костюми; от дървени колички се носеше аромат на захаросани бадеми с канела, продавани от приветливи (въпреки студа) момичета и момчета в носии; от малки сувенирни магазинчета се чуваше трубадурска музика. Бяха създали приказна атмосфера, която много ни допадна. И хората определено бяха скандинавски тип, не само заради по-голямата близост до Финландия, чиито бряг се вижда в далечината, но и чисто исторически- Талин е бил управляван от датчани, шведи и руснаци през вековете. Руска реч на улицата не се чуваше, хората говореха и английски в магазините, в пощата, в заведенията, но щом усетеха, че сме чужденци ни подпитваха паралелно и на руски, докато установим "общ език". Тук са останали доста руснаци, които не могат да станат граждани на Естония, дори и да са родени в нея, ако не издържат изпит по естонски. Съответно като нямат гражданство, не могат и да гласуват или да заемат висши постове. И си стоят руски граждани, като за някои това е просто въпрос на принципи.

Входът на Стария град

Някои от кулите на крепостните стени при залез

Лутайки се из уличките покрай каменните градски стени, изведнъж без да искаме влязохме в едно безистенче с дворче, където открихме 

Chocolaterie de Pierre

Бях го набелязала в интернет още преди да пристигнем в Естония и много се зарадвах, че така лесно ни се получи да се озовем в него. Освен, че предлага труден избор поради голямото разнообразие на горещ шоколад с различни вкусове и подправки, тук похапнахме (в рамките на престоя ни в града няколко пъти) ръчно правени бонбони, домашни пайове, кейк. Не на последно място ще отбележа, че мястото беше интересно, цветно и уютно за студовете навън.

Всъщност всички кафенета, заведения, ресторанти, магазини сякаш бяха в надпревара кой да бъде по-интересен, оригинален и нетрадиционен. Като започнеш от витрините и стигнеш до менюто. Всичко това придаваше и допълнителна артистичност на градчето.

Времето напредваше и температурите паднаха още повече. Набелязахме място, към което да се ориентираме за вечеря, както и посока, от която да стартираме утрешния ден. Порадвахме се на залеза край типична гледка, но този път друг в посока, откъм Финландия.

Намесвайки пак Финландия ще спомена, че имахме намерение да стигнем с ферибот до там, но преценихме, че макар и на около 2 часа път по вода (80 км), нямаше да ни остане време да разгледаме пълноценно и двете столици. А и прочетох не едно мнение, определящи Хелзинки като не достатъчно интересен. Хора разни разбира се, но изобщо не съжаляваме, че отделихме 2 дни за Талин и то изцяло само бродейки из Стария град плюс голяма доза чревоугодие.

Говори се из интернет пространството, че някъде там, на китното централно площадче можело да се поръча мечешка лапа. Мога да предположа, че не е истинска, а само някакво атрактивно заглавие, но знам ли на какво са способни в Средните векове, в които ни поставят като туристи. Та с "мечешкото" се разминахме, но пък  лосът не му избяга на рожденика:
Беше оценен като не особено впечатляващ на вкус. Моята салата пък също не беше някакъв кулинарен връх. Включваше предимно кълнове, рукола и подобни треволяци. Откривам някаква тънка връзка с тревопасния лос в съседната чиния.
Ля се бира Saku (Tume = тъмно) и крушов сайдер и ни предложиха сладолед с хайвер, който единодушно решихме да пропуснем. Обслужваше ни младеж, който беше любопитен да разбере от къде сме. Каза, че сме първите българи посетители в ресторанта, за които знае и че Слънчев бряг е доста популярна дестинация сред естонците. Разбира се и той беше ходил миналото лято и даде да разберем, че доста купонджийски пиянски нощи е преживял. В този ред на мисли се сетих и за поредното значително присъствие на пияни англоговорящи, които плъзнаха по улиците на Талин при смрачаване. 

Празничната вечер ознаменувахме и в:

III Draakon

Намира се точно на ъгъла, под арките на Градския дворец и посреща с интересна средновековна обстановка. Пред вратата вечер се вият опашки, защото на бара има много атрактивни жени, с които минаваш през театрален забавен етюд с пазарене, за по-голяма автентичност, но с ясен резултат и в чия полза. Когато ние отидохме вечерта всичко от менюто беше изядено и почти изпито, та взехме само по едно греяно вино в глинени халби и се позабавлявахме на словесните двубои с останалите посетители. Иначе се твърди, че тук може да се похапне супа от лос, кравешки пай и подобни щуротии за цени около 2-3 евро. Малко не им вярваме за цените, предвид колко платихме за нашите питиета, но може би беше останало само от по-скъпото :)

Кръчмарката

На сутринта какво да видим- майски сняг се сипе навън. Изненадааа! После премина в дъжд, слънце гря, тъкмо избърша фотоапарата от водата и пак завали. Това даде множество поводи да се отбием тук-там, като например в гореспоменатата шоколадиерна, както и в

Kompressor

Като прочетохме ревюто му в онези рекламни брошури от хотела, че там са най-големите палачинки, които сме били виждали и как само с една дори най-големия лакомник нямало да може да се справи, ние си казахме: "Да, бе, да! Нас с "големи" палачинки ще ни уплашат". Изобщо не им повярвахме. Затова потърсихме мястото с навигацията и се оказа, че отвън е толкова невзрачен, че сме го подминавали. Вътре обстановката не оборваше очакванията ни за нещо велико и невиждано и след дълго обмислян избор от интересно комбинираните пълнежи като цяло, се спряхме на пълнеж от халва, крем маскарпоне и горски плодове за него и моцарела, песто и домати с млечен сос в добавка за мен. Сайдерът от круша там ми стана любим, сипваха го наливен в доволни количества. Дойдоха палачинките. По-скоро палачинищата. Сервирани в огромни чинии и сгънати на 4. Затруднихме се да ги изядем наистина, въпреки че бяха ужасно вкусни, а ние достатъчно гладни. Затова и заслужиха толкова много описание тук (и край на кулинарните вметки)!

Добре подкрепени и движейки се "между капките", продължихме по планирания маршрут. Тръгнахме покрай сергиите с плетива, нижещи се до каменните стени и се вмъкнахме под чаровните арки на Katariina Käiк, където кипеше занаятчийски труд в малки работилници. Продължихме да криволичим по павираните улици, забърсвайки дъждовните капки от себе си, надникнахме през витрините на музея на марципана, но отминахме без да купим нищо. Покрай музея на кукления театър свихме към един от изходите на Стария град и изкачихме стъпала колкото половин изкачване до връх Шипка към хълма Тоомпеа, за да се озовем на панорамна площадка, достъпът до която беше затворен поради ремонт. Шмугнахме се в малко тунелче, което ни изведе до естонския парламент, обграден от множество екзотични посолства. Нямаше и да разберем, че това е именно парламента им ако не бяхме го видели в картата. Няма охрана, няма лоши полицейски погледи, няма спрени бронирани автомобили, които да пречат на движението. Парламентарните служители се движеха свободно пеша по паветата наравно с нас и другите туристи.

Katariina Käiк

Изглежда сякаш минаваме през едни и същи улици, заради множеството каменни кули, които си приличат. Но всъщност, когато погледнеш града отгоре, се вижда колко са много в действителност. През 13 век са наброявали 70.

Църквата "Свети Никола"

Изглед от Тоомпеа - много каменни кули, Балтийско море и кулата на "Св. Олаф"

И тук, както в Рига, имаше възможност да се качим на високо, на 123 метровата кула на St.Olaf, от която да снимаме града отвисоко. Но предвид лошото време решихме да си го спестим. По закон в града не може да има по-висока сграда от тази църква, но въпреки това могат да се видят шест небостъргача в новата част на града от няколко площадки с панорамни гледки, едната от които беше точно до парламента. Там имаше постоянен обитател- гларус- който може да бъде видян на още много снимки в интернет, не само на моите. Държеше се като домашен любимец и не се страхуваше изобщо от хората, дори сякаш се нагласяше да позира, за да получи храна.

Старият и новият град

Почти приключили обхождането на стария град стигнахме до

Kiek in de Kök (в превод "Надничаща в кухнята")

Това е артилерийска кула, наречена с това забавно име заради легенда, че обитаващите я войници обичали да надничат от върха на кулата в кухните на близките домове. Зад 4-метровите й стени има исторически музей, който ние не посетихме. Наоколо имаше приятно паркче, което ни напомни все пак, че е пролет, особено когато и слънцето ни удостои с внимание.

Катедрала "Александър Невски"

Точно до катедралата "Александър Невски" открихме малко сувенирно магазинче, където накупихме обилно количество сувенири на почти тройно по-ниски цени, отколкото ги продаваха на самия център. Също така установихме, че в малкия пощенски клон, в самото начало на Стария град, продават достатъчно красиви картички на ниски цени. Явно и други туристи бяха открили това и се пообразува опашка. Така блуждаейки разсеяно, докато ни дойде реда, погледа на моя спътник се прикова в предплатени карти за интернет Mint. Взехме една за 3 евро, която можеше да се ползва в рамките на 3 дни (1.2Mbps), не ни искаха никакъв документ за самоличност или пък някакво име, на което да се регистрира. Оттук нататък социалните мрежи бяха наши, за да започнем да споделяме в реално време преживяванията и гледките от деня. Щастието беше пълно!

На следващия ден потеглихме обратно към Рига, а после отново съпроводени от дъжд изпратихме тези малки късчета от Европа.