На Великденския остров след Великден

През изминалата есен звездите благосклонно се подредиха в правилните линии и съвсем неочаквано бяхме на път да стъпим на нов континент, на място, за което дори не се осмелявахме да правим планове. Напоследък работните обороти и на двама ни бяха в някакъв невъобразим пик и беше чист героизъм за две денонощия да преборим динамиката в появата и изчезването на билети по време на Black Friday. От гледна точка на ноември, изглеждаше, че имаме доста месеци напред за подготовка, затова оставихме настрани подробностите, като отново се вглъбихме в работа. Но съдбата понякога решава да разнообрази дните си, поклащайки леко недоволен пръст, когато през февруари сериозно разклати здравето ми. Дотолкова, че бързо смени коловозите, в които бяхме влезли и ни остави за известно време в чудене ще можем ли отново да пътуваме, в частност аз? Първоначалният стрес от промените, които трябваше да претърпя, успя да се размие в следващите месеци, но трябваше да измислим решение на хранителните предизвикателства, с които ще се сблъскам на дълъг път, защото и дума не можеше да става да се откажем от това невероятно пътуване. После "Брекзит" напои световните новини, които пряко ни вълнуваха. Трябваше да летим с Iberia, а те бяха под крилото на BА и съществуваше вероятност да тръгнем в пълен европейски летищен хаос, ако към тогавашна дата Великобритания беше напуснала ЕС.

Април, 2019
Точно след Великден, изпратихме чуждестранните си гости и въпреки трудните предходни месеци, потеглихме към презокеанските земи на Рапа Нуй. София- Барселона- Сантяго- Ханга Роа. Шантави 36 часа с пренасяне на бебешка храна без наличие на бебе, липса на работещи магазини за храна на 1 май и "неволно" крадене на филийки хляб за дългите ни полети от 12+5 часа. В Сантяго чинно декларирах пакетче с бисквити на лентата за проверка на багажа заради забраната за внасяне на храни от Европа, но това само помогна да изпреваря всички останали пътници, подредени пред другите скенери. Млад митничар изкоментира чисто новия ми паспорт, провери разпечатките с настаняванията, а после с усмивка подпечата първата му страница. Инструктира ни да пазим бележка с печат, с която регистрира влизането ни в страната и след още няколко крачки официално бяхме за първи път в Латинска Америка. В колко часа́ се случи това обаче не бяхме много сигурни. Тъкмо беше влязло в сила лятното часово време и местните часовници още не се бяха настроили на еднакви честоти. Часовникът на мобилния оператор твърдеше едно, стрелките по стените в хотела показваха друго, рецепционистите също бяха изпаднали в безвремие, а борбата с голямата часова разлика съвсем не можеше да помогне на биологичния часовник да се ориентира. Освежителни няколко часа сън определено помогнаха и след трепетен 5 часов полет, ето ни, насред Тихия океан, на един от най-отдалечените населени острови в света.

В 21-ви век, с наличие на цивилизовани удобства и интернет (с който не пропуснахме да се снабдим на летището в Сантяго), 3767 км отстояние от континента са интригуващ експеримент за относителността на понятията изолираност и разстояние. Обграден от всички страни от  дълбоки океански маси, това почти невидимо на картата вулканично късче земя, се съхранява от побъркващия градския хаос и се радва на наглед пасторална идилия. Тук сутрин се будиш от кукуригане на петли, а вечер -  вървиш под арката на Млечния път. Има всичко необходимо, поднесено е простичко, но не чувстваш нужда да бъде нещо повече и изкуствено излъскано.


Май, 2019
Слънчев, задушен следобед, след есенен дъжд.
Iorana!
Домакинята ни ни закичва с герданчета от свежи цветя на изхода на летището. Самата тя е боднала голяма екзотична китка зад едното си ухо и през времето, в което шофира към къщата, се опитвам да свържа цветната символика със семейния ѝ статус. Гишето на летището, от което се купуват билетите за посещение на националния парк ($80/човек)  видимо беше в сиеста, въпреки единствения полет за деня, около който острова се събужда. Затова тя услужливо ни спира пред другото възможно място за взимането му, междувременно задоволявам любопитството й от къде сме и се надява България да е някъде в близост до Полша. Там има приятелка. Небрежно подмятам за хранителните си затруднения и тая надежда за закуска с банани, с които да компенсирам глада през изминалите няколко дни във въздуха.
Къщата ни е съвсем в края на Ханга Роа, но близостта ѝ до Аху Тахай- един от статуйните комплекси на Рапа Нуй, ни дава предимството всяка вечер и по съвет на травъл гурутата, да наблюдаваме залеза зад каменните скулптури. И не само. Всъщност всички статуи разпръснати из острова заслужават да бъдат видени в различни позиции на слънцето. Така сме планирали да бъдат оползотворени идните 4 дни. С кола под наем печелим независимост в посоките, по които ще поемем, макар те да са реално само две - един път опасва целия остров, тук-таме има единични разклонения към някой отдалечен каменен артефакт.

10-15 минутна пешеходна разходка ни дели от централната улица, като пътеката е през гробището.  Разбираемо размерът му е символичен, а миниатюрни моаи украсяват някои от тленностите. Коне пасат свободно из поддържаните и окосени ливади, граничещи с океана. Огромни бездомни кучета се групират за вечерна сбирка. Местни семейства плажуват на малък каменен залив, допълнен с екзотиката на няколко палми. Съзираме екипажа от самолета ни в двора на малка къща, оказва се семеен ресторант. Приемаме го като атестация за добро меню.  Получаваме огромни порции пиле с ориз и риба с картофи, а в краката ни вместо лакоми котки, през масите прехвърчат изгладнели кокошки. Селски живот в пълния си облик.

Заради часовата разлика, представата за залез леко се прелива с усещането за изгрев. Успели сме да задържим очите си отворени, за да не изпуснем звездния спектакъл след скриването на слънцето. Количеството зрители наистина е неочаквано голямо. Броят и продължителността на селфитата също. Аху Тахай е единствената група от статуи лесно достъпна денонощно заради липсата на ограда и близостта й до града.

Следва...

Азорски острови (част 4): В преследване на китове

Май, 2015 г.

Денят, заради който беше замислено цялото пътуване настъпи. Главна цел: да видим китове. Много картинки изгледах, фантастични представи изградих. Очаквах подскоци, въздушни струи над водата, настройвахме се дори подводни снимки да правим. Но какво всъщност се случи?

Поддържах комуникация с тур агенцията, която ни предупреди да запазим възможно най-скоро места за лодките, защото заради редицата от дни с лошо време, желаещите да се включат били много. В късния следобед на предходния ден местата за зодиаците вече бяха напълно изчерпани, което изключваше вероятността за снимки под вода (смятахме да потопим GoPro-то от лодката). Нямахме друг вариант, освен да се запишем за сутрешен тур на голяма лодка, резервирахме също места за следобед за зодиак. Посъветваха ни да закусим леко, изключвайки млечни продукти, за да имаме приятно и безаварийно преживяване. 

На сутринта едва преглътнах едно мини кроасанче, леко се притеснявах, но повече се вълнувах за предстоящия ден. Качването на лодката закъсня с половин час, тъй като се чакаше голяма група от круизен кораб. Една британка залъгваше невръстните си хлапета с бисквити, за да не скучаят. Потеглихме бавно, биоложката на палубата даваше инструкции за безопасност: имаше някакви спасителни жилетки, но не за всички, за останалите се предвиждаха спасителни лодки. Забранено беше хвърляне на храна зад борда, за останалото- гласът ѝ бе заглушен от вятъра.

Откриха се красиви гледки към отдалечаващия се остров, освежаващи океански пръски отскачаха към палубата. Постепенно водата потъмняваше, а малките, игриви вълнички се замениха с дълги, тромави линии. Но океанът още пазеше спомени от току що отминалите бури. Когато сонарът засече китове, капитанът с мощност насочи лодката перпендикулярно на изпречилата се водна маса. Бяхме в хартиена лодка, с която вълните се забавляваха, подхвърляха я на хребета си, а после заливаха кърмата. Екипажът потърси паднали зад борда хора, имаше мокри, но всички бяха успели да се задържат за перилата. Онези английски деца вече съжаляваха за изядените бисквити, исках да им съчувствам, но морската болест беше връхлетяла и мен. Не познавах това усещане. Единственото, за което имах сили е да се съсредоточа в хоризонта и да се опитам да дишам. Може би съм изглеждала достатъчно зле, за да получа найлонова торбичка. Вятърът я издуваше във всички възможни посоки и ако се беше наложила употребата й, по-скоро щях да наруша бордните правила, отколкото да я напълня със съдържимо. Изведнъж двигателите спряха. Бяхме достигнали предполагаемото място, на което се очакваше да зърнем два кита. Имаше достатъчно неизвестни - ще изплуват ли изобщо на повърхността и в коя посока ще се случи това? Пукаше ли ми? Ни най-малко! Клатенето на лодката на едно място правеше състоянието ми още по-мъчително и просто исках това да приключи. Всички гледаха в една посока, изведнъж биоложката възкликна, сочейки в противоположна посока. Гръб на финвал (fin whale) се плъзнал по повърхността на водата. Едва ли някой го видя, освен нея. Междувременно се появиха още няколко лодки, всички отчаяно търсещи доказателство за съществуването на китове в района. Сменяхме няколко пъти позицията си, още един вик и някъде там напред кит издухал струя въздух. Партньорът ми го видял, значи е достатъчно. Дано да се връщаме вече! Шведска баба от круиза почти седна върху мен и извади банан да похапне. Доста смело от нейна страна. Б. беше свежар, опитваше се да ме снима с GoPrо-то докато агонизирам, с което развесели бабата и нейния дядо.

Надпревара с игриви делфини, костенурка, вятър, хоризонт, дишам! Навлизайки в плитчините изведнъж отново се почувствах жива. След още няколко минути с радост стъпих на твърда земя, след още 5 краката ми вече не трепереха. Веднага отменихме следобедната резервация за зодиака и запълнихме следобеда с красиви гледки на сушата.

Потеглихме навътре към планината. Пътят макар и не толкова нов и малко по-груб, вървеше гладко, с голяма доза завои. Изведнъж навигацията съобщи, че сме стигнали крайната си цел, а всъщност гледката не отговаряше на търсеното. Върнахме се към периферията на селцето и съвсем предсказуемо в кръчмо-кафето имаше хора. С амбицията, че ще се справя на португалски и с една карта в ръка, поздравих изпречилия се пред мен човек:
- Bom dia!
За секунди му беше ясно:
- Знаете ли английски? Май така ще ни е по-лесно да се разберем!

Оказа се, че навигацията ни е била права, но само отчасти. Отвела ни е до точката, от която тръгват пешеходните маршрути. Мъжът ни уверяваше колко красиво било по пътя, но пък и не се бяхме подготвили за двучасов преход, така че този вариант отпадна на секундата. За да стигнем с колата, трябваше да тръгнем  към противоположната част на острова и в Ribeira Grande, на едно голямо кръгово, да заходим от другата страна на острова към крайната цел. Успяхме и въпреки серията завои, гледката ни възнагради:

Lagoa do Fogo

Високо и далече от шума на града и магистралата, тук беше изключителна тишина.

Денят и престоят ни завършиха при залез сред чаените тераси. Вече можеше да се прибираме към дома.