Спомените от най- южната част на Европа от предходната година още не бяха избледнели, когато вече пътувахме към най-западния континентален край.
Момчето от рецепцията на хотела подробно ни обясни как да стигнем Cabo da Rocha. И така спретнахме комбинация с метро до спирка Cais do Sodré, където по познатата формула с презареждащи карти и лека борба с автомата, ние и още група холандски и руски туристи вече имахме билети за пътнически тип влак. Минахме по крайбрежието на река Тежу, видяхме някакви много бледи опити за плажна ивица и след около 40 минути стигнахме до последната спирка- Кашкайш (Cascais). На острещния ъгъл, в сенчест подлез, се намираше автогарата, където транспорт No.3- автобус 403- трябваше да ни качи до заветните скали. Срещу скромните 2.30 евро/човек, закупени директно от шофьора, за 25 минути буквално се изстреляхме до върха по чудесен нов, гладък планински път.
Спретната спирка, магазинче за сувенири и нещо като представителство на община Синтра, едно - единствено кафене и живописен морски фар чакаха горе. Наоколо- обширни поля с разцъфнали планински диви цветя и добре поддържани пътечки водеха групите туристи към паметника, обозначаващ края на сушата. Въпреки силно напичащото слънце и безоблачно небе вятърът буквално щеше да ни издуха, а това е едва на 140 m надморска височина. Предвидливо носехме връхни дрехи.
И ето, пред нас се показа огромната океанска шир на Атлантика и огрения от слънцето скалист бряг. Стигнахме! Там, където земята и водата се свързват и едновременно разделят, краят на континентална Европа, последна точка на мореплаватели по пътя за големите им географски открития.
Търпеливо изчакахме ентусиазма на всички там да намери израз в множество снимки, за да успея и аз да се развихря с фотоапарата без някоя леля да ми влиза в кадъра. Признавам, бях непослушна и минах през някои заграждения :).
Времето там неусетно летеше, дали сме стояли 2-3 часа, повече или по-малко, нямам никаква представа. В един момент просто решихме и тръгнахме. Автобусите са през 30-тина минути и за да не чакаме на слънце отморихме с халба еднолитрова бира в панорамното ресторантче. Минахме и през общината, за да се сертифицираме както и до ден днешен се шегуваме. От общинското представителство, за което споменах по-горе, може да се купи сертификат, с който се удостоверява, че си посетил най-западната точка на континента Европа. Той е поименен и една жена много бързо изписва калиграфски името, което й дадеш на листче. Странно е, че с нашите никак нелесни имена не видя никакво затруднение, дори пишейки си говореше с друга жена до нея и не сбърка и буква. Истинска машина :)!
Спирката постепенно се напълни с още чакащи туристи и се притеснихме дали ще успеем да се доредим за качване. Автобусите минават и през Синтра, така че това не е начална спирка. Отново билетче купихме от шофьора и се заспускахме все така бясно по тесния път, както беше при изкачването. Планирахме разходка из Кашкайш, за който бяхме чули хубави думи от няколко места, ноо екстремното пътуване по завоите не се отрази добре на вестибуларния ми апарат и провали остатъка от следобеда. Леко омърлушени отпътувахме обратно към Лисабон за вечерна разходка и почивка преди пътешествието към южна Португалия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар